— Имаме домове по целия свят.
— Къщи. Апартаменти. Не домове.
Тя го изучаваше, докато мислеше над думите му.
— Прав си — каза накрая. — Май наистина нямам дом. Ами ти?
Крамър преплете пръсти и изпука кокалчетата си. От доста време Крамър не беше мислил за нито едно място като за дом. Може би полкът. Това беше дом, макар и да се намираха в постоянно движение. За него дом не означаваше мястото, където да закачи дрехата си, а чувството за принадлежност. И откакто се наложи да напусне специалните части, не смяташе, че принадлежи където и да е.
— Предполагам, че и аз съм така — обади се той. — Домът е там, където е сърцето, казват.
— Те? — запита жената. — Кои са те?
Крамър съжали, че я е питал за дома й.
— Не знам. Това е поговорка.
Погледна през прозореца. Караха през Фулъм, макар че „каране“ не съвпадаше съвсем точно с темпото на охлюв, с което пълзяха през задръстените от коли улици.
— Малко остава — обади се Алан, като се извърна назад.
— Ти бил ли си тук вече? — запита Крамър.
— Направих един предварителен оглед, преди да ида в училището. Апартаментът е близо до последния етаж, всеки етаж представлява отделен апартамент с асансьор с парола и две пожарни стълбища. Вратата към тях се отваря само отвътре и затова охраната там е лесна. Но проблемът си остава същият. Уязвим си, когато влизаш и излизаш, но ние ще влизаме и излизаме през подземния паркинг.
— Има ли портиер?
— Няколко. Всичките са проверени и двамата с Мартин имаме техни снимки. Ако на вратата се появи ново лице, веднага ще разберем. Фоайето, което води към подземния паркинг, е най-важно, и затова там ще разположим наш човек, но ти в никакъв случай не трябва да показваш, че го познаваш. Отнасяй се с него като с човек от персонала.
Крамър кимна.
— Какво мислиш, Алан? Смяташ ли, че оня ще направи опит тук, в Лондон?
Алан направи гримаса, сякаш е лапнал нещо неприятно.
— Трябва да допуснем, че ще опита. Но с ръка на сърцето мога да кажа, че навярно ще чака да идеш в Щатите; там са извършени повечето убийства. Е, може би е така, защото половината жертви са американци, но оставам с впечатлението, че там той се чувства най-удобно. Той има графика ти и знае, че след три дни ще бъдеш в Ню Йорк.
Той насочи пръст към Крамър.
— Не че можеш да намалиш бдителността си. Смятай, че си изложен на риск, където и да си и с когото и да си.
Отбиха от булеварда и Мартин пое с колата по задни улички с увереността на истински таксиметров шофьор. Минаха по „Кингс Роуд“ с модните антикварни магазини, а после свиха по пътя за комплекса Челси Харбър, смесица между модерни офиси и жилищни блокове. Един жилищен блок се извисяваше над останалите като сив пръст от стомана и стъкло, насочен към небето и с прилична на будистки храм пирамида в кремав цвят най-отгоре.
— Ето там отиваме — обясни Алан, като кимна към блока. — Всеки апартамент струва към милион лири. Друг свят, нали? Кой, по дяволите, може да си позволи един милион лири за жилище?
— Аз — отговори Крамър ухилен.
Минаха край огромен бял хотел, „Конрад“, и после Мартин вкара колата в един подземен гараж. Направи два остри завоя наляво и спря плавно пред входа към блока. Остави двигателя да работи, излезе от колата и заобиколи, за да отвори вратата на Крамър. Алан вече беше застанал на мястото си, когато Крамър стана от задната седалка и тримата мъже тръгнаха към входа точно както бяха се упражнявали толкова пъти, а Су Мин ги следваше. Двойно остъклената врата изсъска и се отвори с някаква електроника и един портиер в сива униформа вдигна поглед, когато влязоха. Крамър разпозна в него един от хората, които бяха дежурили в училището в Уелс. Казваше се Мат, но Крамър се съобрази с указанията на Алан и не му обърна внимание, влязъл в ролята на Вандермайер, на богатия човек, който не си прави труда да се занимава с прислугата.
Качиха се с асансьор до приземния етаж, където дежуреше друг портиер със същата сива униформа като на първия. Той беше към шестдесетгодишен и имаше набраздено лице и къдрава сива коса като на бивш моряк на товарен кораб. Усмихна се за поздрав на Су Мин и й подаде малка купчинка с поща. Ако знаеше, че Крамър не е обичайният обитател на апартамента на Вандермайер, не го показа.
Трябваше да преминат през фоайето до втори асансьор, който водеше към горните етажи. Асансьорът пристигна няколко секунди след като Алан натисна бутона, и те влязоха в него. Су Мин набра паролата на малка клавиатура над таблото с бутоните и вратите се затвориха тихо. Изпитаха неясно усещане за движение, от онзи вид, който само японските технологии могат да произведат. Вратите отново изсъскаха и се отвориха. Крамър понечи да излезе в коридора, когато гигантската длан на Алан легна на рамото му.