— Първо аз. Няма да излизаш или влизаш в асансьор, докато Мартин или аз не сме го проверили.
Крамър почервеня. Първи ден, а той вече забрави едно от правилата, които Алан беше му наливал от началото. Изчака Алан да излезе, преди да го последва. Су Мин извади една карта от чантичката си и я пъхна в четящо устройство отстрани на вратата. Тя щракна и се отвори и жената се отдръпна, за да ги пропусне.
— Много старателно действат — каза тя.
— Шефът ти няма ли телохранители? — запита Крамър.
— Да. Двама американци, бивши агенти от тайните служби. Винаги са с него.
— Как ги намираш в сравнение с Алан и Мартин?
Тя върна картата в чантичката си.
— Винаги съм смятала, че телохранителите на господин Вандермайер работят само за парите. За тях това е просто работа. Твоите приятели се грижат за теб. За тях това не е просто работа.
Преди Крамър да успее да каже нещо, Алан се върна.
— Чисто е — каза и отвори широко вратата.
Апартаментът беше огромен, с панорамен изглед към Темза и Южен Лондон през изцяло остъклените стени. Холът продължаваше по цялото протежение на блока и изглеждаше още по-огромен от минималното количество мебели — черни дивани с изчистени линии, фотьойли от стомана и черна кожа, маси за кафе от стъкло и мрамор и плитки черни пепелници отстрани. Подовете бяха от лакирани букови дъски, стените — бели с едва загатнато синьо, и осветителни тела от алпака. Всичко в апартамента беше твърдо, изобилстваха острите ръбове и бляскавите повърхности. Имаше стил и определено беше много, много скъп, но мястото му беше в страниците на някое архитектурно списание. В него нямаше нищо, което да покаже, че тук живеят хора.
— Кой го чисти? — попита Крамър.
Су Мин се усмихна.
— Странен въпрос.
— Просто всичко изглежда толкова идеално. Често ли идвате тук?
— По няколко дни всеки месец. Зависи.
— От какво?
— От това дали имаме работа тук. За чистенето се грижи една фирма.
Крамър прекара пръст по ръба на една от стъклените масички за кафе и го разгледа.
— Добре се справят. Блести като в казарма.
— Господин Вандермайер има високи изисквания — каза Су Мин. — За всичко.
— Спалните са там. — Алан посочи една врата вдясно от хола. — Ти трябва да вземеш голямата спалня. Су Мин ще бъде в своята стая, а ние в Мартин ще се редуваме в първата спалня, която е най-близо до вратата. Един от нас ще бъде в спалнята, а другият — тук.
— Аз слизам да паркирам колата и да донеса куфарите — обади се Мартин, като нахлузи шапката си с козирка.
Когато Мартин излезе, Су Мин пусна чантичката си на един диван и отвори друга врата, която извеждаше от хола. Тя направи знак на Крамър да я последва. Стаята представляваше огромна кухня, дълга към шест метра и почти толкова широка, обзаведена с дъбови шкафове и безупречно германско оборудване. Су Мин застана до един огромен хладилник.
— Гладен ли си?
— Не.
Тя отвори вратата на хладилника. Пълен беше с храна. Крамър се намръщи.
— Същата фирма, която чисти, се грижи и за хладилника и килера — обясни жената.
Извади кутия нискомаслено мляко и обвита в целофан паничка от стиропор с пресни пилешки гърди.
— В шкафа зад теб има ориз — каза тя, като коленичи и започна да вади найлонови торбички със зеленчуци от долната част на хладилника.
— Шефът ти обича ли твоите ястия? — запита Крамър, като взе една пластмасова кутия и я разтърси. Изглежда, беше пълна с ориз.
— Готово — отвърна Су Мин, без да поглежда назад.
Изправи се и затвори вратата на хладилника.
— Да. Обича повечето ориенталски ястия. Измий шепа ориз и я сложи в тигана.
Крамър я послуша. Су Мин го наблюдаваше и в същото време режеше пилешките гърди на малки късчета с огромен нож. Крамър сложи тигана с ориз върху печката.
— Ще ти трябва вода — обади се жената с усмивка. — Две пълни чашки.
Крамър занесе тигана до мивката и наля в него студена вода.
— Каква е работата между теб и Вандермайер? — запита той.
Су Мин замръзна. Ножът проблесна на флуоресцентните лампи.
— Какво имаш предвид?