— Какво имаш предвид?
Крамър сви рамене и постави тигана обратно на печката.
— Искам да кажа, че си доста млада за такава работа. Очевидно той е доста важен човек и работата на неговия сътрудник трябва да е трудна.
— Пусни котлона. На средно положение — каза тя.
След кратко мълчание продължи:
— Обучена съм да се грижа за интересите му.
Отново започна да кълца месото с кратки, прецизни движения.
— Къде, в колеж за секретарки ли?
— Не. Господин Вандермайер ме обучи.
— Обучил те е? Как?
— Вкара ме в своя бизнес. Представи ме на всичките си партньори. Показа ми как да работя с хората.
Тя свърши с месото и го изгреба от дъската в малка бяла купа. Избърса ръцете си в една кърпа.
— Но не ме е учил да готвя.
Свали един стоманен тиган от куката на стената и го сложи на печката.
— Ами предсказването на бъдещето?
Тя го погледна рязко, но по развеселения му поглед разбра, че той я подкача. Закани му се с пръст.
— Опитваш да ме разстроиш, Майк Крамър.
На задната страна на вратата висеше престилка на сини и бели ленти и тя си я сложи и завърза косата си отзад.
— Баба ми ме научи да използвам И Чин. Майка ми ме научи да гледам на ръка, като бях малка. Но повечето неща не могат да бъдат предадени. Това е талант. Аз съм го наследила.
— Талант ли?
— Дарование.
— Затова ли те избра Вандермайер, заради дарованието ти?
Су Мин скръсти ръце на гърдите си. Брадичката й беше вдигната предизвикателно нагоре, сякаш се готвеше да се сдърпа с него.
— Защо? Защо все питаш за него?
Крамър се облегна на мивката.
— Просто изглежда странно, това е.
— Странно? Кое е странно?
— Той е американец, а ти… по дяволите, аз дори не знам откъде си.
— Аз съм половин тайландка, четвърт китайка и четвърт виетнамка. Баща ми беше тайландец, майка ми половин китайка и половин виетнамка. Какво значение има това?
— Защото имам чувството, че не ви свързва само работата, сякаш…
— Сякаш какво? — запита тя студено.
Погледът й стана суров.
Крамър вдигна ръце, сякаш се предава.
— Виж какво, не исках да те обидя. Очевидно не искаш да говориш на тази тема.
— Не, ти повдигна въпроса и ми кажи какво според теб не е наред в отношенията ми с господин Вандермайер.
Крамър пое дълбоко дъх. Съжали, че не си беше държал устата затворена.
— Така говориш за него, така го защитаваш, че сякаш ти е като баща или нещо такова.
Су Мин облиза устни. Езикът й беше малък и остър. Известно време Крамър мълча. Су Мин го чакаше да проговори.
— В Уелс каза, че си била с него петнадесет години, нали?
— Да.
— Тогава си била малка.
— Единадесетгодишна.
— Значи Вандермайер те е осиновил, така ли?
— Нещо такова.
— И родителите ти са мъртви?
— Не, не са.
— Значи те са те дали за осиновяване?
— Нещо такова.
— Вандермайер май не е женен. Това не е ли необичайно?
— Предполагам, че е така. Господин Вандермайер е много необичаен човек.
Оризът започна да бълбука и Су Мин завъртя копчето на котлона.
— Родителите ми бяха много бедни — каза тя с гръб към него. — Единственото им богатство бяха децата. Имах петима братя. Живеехме в Северен Тайланд, в малка ферма, близо до границата с Камбоджа. Много трудно се живееше, Майк Крамър. Нямаш представа колко трудно. А и беше опасно като бях дете. Червените кхмери бяха оставили навсякъде мини. Налагаше се баща ми да чисти нивата с ръка, защото мините бяха малки.
Су Мин започна да кълца зеленчуци с ножа, навела глава ниско над дъската.
— Господин Вандермайер дойде в селото ни на път за границата. Това стана преди много време и бизнесът му не беше така голям. Той дойде с голяма кола, шофьор и преводач. В нашето село имаше едно ресторантче за тестени храни. Продаваха тайландска храна и безалкохолни напитки. Господин Вандермайер спря там. Забеляза ме и опита да говори с мен, но аз, разбира се, не говорех английски, а той не знаеше тайландски или китайски. Майка ми го попита дали не иска аз да му гледам на ръка. Той реши, че това е много забавно. Тогава беше млад, красив и все се усмихваше. Даде на майка ми пет бахта и седна на един стол, за да виждам ръката му.
Су Мин сложи стоманения тиган на печката и включи горелката под него.
— Той имаше представа от гледането на ръце, защото попита майка ми как съм се научила. Азиатците не гледат на ръце. Китайците гадаят на лице, но гледането на ръце е от Франция. Баба ми беше виетнамка и го е научила от една французойка в Ханой. Майка ми му каза за моя дар. Гледането на ръка не е просто способност да четеш линиите, всеки го може. И машина го може. Но разликата е в това, което долавяш от човека. Според мен той не й повярва. Смееше се и мисля, очакваше да му кажа, че го очаква дълъг и щастлив живот и че ще има три деца и седем ще е щастливото му число.