— Какво недей?
— Недей да ме съжаляваш. Аз си избрах този живот. Никой не ме е насилвал.
— Щастлива ли си?
Тя сви рамене, сякаш личното й щастие не е от абсолютно никакво значение.
— Яж — каза.
Линч забеляза как ръцете на Мери се стягат върху волана, когато полицейската кола ги изпревари с ревящ двигател, с виещи сирени и мигащи светлини.
— Спокойно, Мери, скъпа — каза той.
Полицейската кола светна с фаровете си и една бяла „Тойота“ отби отстрани на пътя.
— Извинявай — отговори Мери. Намираха се в западните предградия на Лондон и бяха взели пътя за доста добро време с наетия „Ровър“. Мери беше предложила да кара след Бристол и Линч с удоволствие прие. Мери караше добре, макар и малко агресивно. На два пъти се наложи да й напомня да спазва ограниченията за скоростта, тя се усмихваше засрамено и забавяше.
— Ще ни трябва карта на града — каза Линч.
— Аз ще спра до някоя будка за вестници. Те трябва да имат карта. Какъв е планът? Да идем в офиса на този Вандермайер ли?
— Да — отговори Линч. — Ще ми се да знам повече за този човек.
— Необичайно име.
Мери сбърчи чело, сякаш потънала в дълбок размисъл.
Линч я потупа по бедрото.
— Не се тревожи. Ще измисля нещо. Права си, можем да започнем от офиса.
— Имам една идея. Мой приятел работи в „Таймс“. Може да ме вкара в архива на вестника.
— Няма ли да пита защо?
— Досега не е питал. Ще му кажа, че е за работата. Търся информация за евентуален клиент.
— Сигурна ли си, че няма да заподозре нещо?
— Напълно.
Линч се замисли над това, докато Мери караше.
— Този приятел ти е гадже, нали?
— С ударение върху приятел, Дермот. Излизахме няколко пъти, два пъти му скочих. Добре де, може би три пъти. Сега е просто приятел. Струва си да опитам, при тях ще намеря всичко, което някога е писано за Вандермайер. Може дори да го имат на снимка. Виж, първо ще му се обадя, да опипам почвата. Ако няма проблем, можем да идем до офисите им в Допинг.
Линч погледна часовника си. Искаше да стигне в офиса на Вандермайер преди пиковия час, но имаха време.
— Добре, да опитаме.
Мери спря до магазинче за вестници в Хамърсмит. Остави Линч в колата и след няколко минути се върна с карта на Лондон, която пусна през прозореца.
— Ето там има телефонна будка. Ще му позвъня — каза тя.
Линч я наблюдаваше как отива към телефона. Докато разговаряше с приятеля си, играеше с кичур от косата си и намигна на Линч, за да разбере той, че всичко е наред. Линч се огледа в огледалото за задно виждане и осъзна, че скоро ще трябва да се изкъпе и обръсне. Немарливият външен вид винаги привлича внимание — това беше едно от нещата, които му набиха в главата още като се записа доброволец. Мери изглеждаше добре, като се има предвид, че бяха прекарали над двадесет и четири часа на пътя, но дори и тя имаше нужда да се освежи. Линч реши, че е по-добре той да кара в града, и се премести на шофьорската седалка.
— Каза, че мога да дойда, когато поискам. Ще му се обадя от портала.
— Добре, да вървим — каза Линч. — Ако седим още тук, ще ни глобят.
Мартин докара мерцедеса пред сградата.
— Пристигнахме — каза.
Крамър погледна през страничното стъкло. Безлична сграда от сив камък с квадратни прозорци в метални рамки и двойни стъклени врати. Над входа имаше охранителна камера. Един млад мъж във вълнено палто седеше свит до някакъв помияр на черни и бели петна. На земята пред него имаше парче картон, на който се четеше надпис: „Моля, помогнете на бездомника.“
— Виждам го — каза Алан, сякаш прочете мислите на Крамър.
Мартин вече беше излязъл от колата и отваряше вратата на пътника. Алан се придвижи бързо, заобиколи отзад мерцедеса и застана между Крамър и просяка.
Крамър излезе от колата. Костюмът и палтото го ограничаваха повече от всякога. Пистолетът се намираше в кобура и Крамър усещаше натиска му върху тялото си през шитата по поръчка риза. Раздвижи рамене в тесните дрехи, подръпна нервно ръкавите на палтото и последва Мартин към двойните врати. Алан се огледа настрани, но погледът му постоянно се връщаше към просяка.
Един мъж в тъмен костюм със събран чадър тръгна бързо по улицата към тях и Крамър се напрегна. Мъжът имаше същия ръст, възраст и тяло, но пък така беше и половината от мъжкото население на Лондон. Мъжът бързо премина край тях. Имаше стойка и походка на военен и Крамър реши, че е бивш войник, който си е намерил работа в града.