Мартин отвори двойните врати и бързо провери фоайето, преди да кимне на Крамър, че е безопасно. Алан продължаваше да стои между просяка и Крамър, когато той влезе след Мартин. Един униформен портиер вдигна поглед от вестника си. Свъси вежди при вида на мъжете, но щом забеляза Су Мин, се усмихна любезно.
Тръгнаха към асансьора. Той пристигна празен и Алан влезе първи, последван от Крамър и Су Мин. Вратите на асансьора се затвориха и Крамър си пое дълбоко дъх няколко пъти.
— Добре ли си, Майк? — запита Алан.
— Да — отговори Крамър. — Просто ми се иска онзи да си свърши работата и да се приключи.
— Спокойно, не знаем колко време ще чакаме. Ще се изтощиш, ако си толкова напрегнат.
Крамър пъхна пръст под яката на ризата си и опита да я разхлаби. По гърба му се стичаха ручейчета пот, въпреки че усещаше устата си суха като шкурка.
— Нищо ми няма.
— Запомни, трябва да си нащрек, но не и напрегнат. Ако си напрегнат, ще се забавиш.
Крамър кимна. Су Мин го наблюдаваше обезпокоена и той се усмихна, за да я успокои, макар че не му беше до смях. Усещаше се като в капан в ушитите по мярка дрехи и чувстваше някаква празнота дълбоко в стомаха си, студен ужас от това, че въпреки обучението си, като се срещне лице в лице с убиеца, няма да може да реагира навреме.
Вратата на асансьора се отвори и Крамър последва Мартин и Алан по зеления килим в коридора, Су Мин тръгна след тях. Като минаха край една врата, тя се отвори и ръката на Крамър се отмести инстинктивно нагоре към скрития пистолет. От стаята излезе жена на средна възраст в костюм от туид. Крамър отпусна ръката си и се наруга наум. Ако продължаваше така, щеше да си съсипе нервите до края на седмицата.
Офисът на Вандермайер се намираше в далечния край на коридора. Крамър изчака отвън с Алан, а Мартин и Су Мин влязоха вътре. През отворената врата Крамър забеляза една брюнетка с вързана на опашка коса, седнала зад бюро от тисово дърво. Су Мин говореше с нея, а Мартин оглеждаше офиса. Той се извърна и кимна на Алан, който въведе Крамър в стаята. Вътре той забеляза второ бюро, на него не седеше никой.
Една врата водеше до кабинета на Вандермайер и Су Мин подкани Крамър с ръка да влезе. Офисът беше много по-голям и обзаведен досущ като апартамента в Челси Харбър — дъбов паркет, полиран до блясък, дъбово бюро и мебели от стомана и кожа. На бюрото нямаше нищо с изключение на персонален компютър, но едната стена беше осеяна с телевизионни екрани, които показваха цени на акции и новини от целия свят, а под тях се виждаха телефакс и телекс.
— Ще чакаме отвън — каза Алан. Погледна часовника си. — Руснакът ще дойде след два часа. Преди да го пуснем при теб, ще го претърсим, но бъди готов, нали така.
Крамър отвърна с бойскаутски поздрав.
— Да, да, да.
— Ще ти дам едно „да, да, да“ ако измъкне пистолет и те застреля — каза Алан.
Сви пръсти, сякаш стиснал пистолет, и се престори, че застрелва Крамър в лицето.
— Бъди на крака, когато влезе в офиса. Много по-трудно е да вадиш оръжие седнал.
Алан и Мартин затвориха вратата след себе си и оставиха Крамър и Су Мин сами. Крамър застана зад стола и облегна лакти на него. Кимна към мониторите.
— Какво точно прави шефът ти?
— Мислех си, че полковникът ти е казал.
— Спомена, че е търговец на оръжие. А за какво са му тези финансови неща?
Су Мин се облегна на бюрото и се вгледа в мониторите.
— Господин Вандермайер има много инвестиции и предпочита сам да ги управлява.
— Не доверява на никого парите си, така ли?
Су Мин го погледна през рамо и му отпрати тънка усмивка.
— Не става въпрос за доверие. Никой не го прави по-добре от него.
— И какво е богатството му?
Су Мин сви рамене уклончиво и отново му обърна гръб.
— Той е много богат.
— Богат? Или истински богат?
— Много богат.
— Милиони или милиарди?
— Зависи каква валута използваш.
Тя се отдръпна от бюрото и отиде при телекса. Поигра си с клавишите.
— Парите толкова важни ли са за теб, Майк Крамър?
Крамър седна на стола и опита да отвори чекмеджетата. Заключени бяха. Крамър се зачуди дали са заключени винаги или само сега, когато той използваше офиса.
— Не. Парите никога не са били от значение за мен. Това ли го мотивира?
Су Мин спря да си играе с клавишите на телекса.
— Мисля, че да.
— Е, кажи ми какво прави. Има офиси, има самолети, но не мога да схвана точно какво прави.