— Прави сделки. Да кажем, че управляваш държава в Африка и искаш да си купиш бронирани автомобили. И да предположим, че не можеш да купуваш директно от производителя. В такъв случай трябва да минеш през посредник. Някой като господин Вандермайер.
— Защо да не мога да купя от производителя?
— Възможно е страната производител да не иска да търгува с теб.
— Защото съм диктатор?
— Често това дали някой е диктатор или водач е въпрос на семантика. Когато Саддам Хюсеин беше приятен, всички правителства по света с удоволствие търгуваха с него.
— След това влезе в Кувейт.
— И изведнъж стана персона нон грата. Западът спря да търгува с него, което значеше, че бизнесмени като господин Вандермайер започнаха да правят много пари.
— Вандермайер още ли търгува с Ирак?
Су Мин кимна.
— Разбира се.
— Според теб има ли нещо нередно в това?
— Той е бизнесмен. Освен това е реалист.
Крамър прокара пръст по ръба на бюрото. Както мебелите в апартамента на Вандермайер, и тук нямаше и прашинка.
— Какви оръжия продава?
Су Мин се обърна с лице към него.
— Всякакви.
— Всякакви?
— Оръжието е стока, както всичко друго. Има продавачи и купувачи.
— Самолети?
— Да.
— Ракети?
— Да.
— Работи ли с Русия?
— Доста.
— Затова ли е искал от теб да научиш руски?
— Това му дава предимство при разговорите. Не очакват азиатка да говори езика им.
Крамър завъртя стола така, че да гледа през прозореца.
— Предполагам, че след разпадането на Съветския блок има доста евтино руско оборудване.
— На тях силно им трябва чужда валута. А това е едно от нещата, които господин Вандермайер има в изобилие.
— Знаеш ли какво опитва да продаде този руснак?
Той се извърна и по лицето й разбра, че знае.
— Господин Вандермайер ми нареди да не казвам.
— Оръжие ли е?
— В известен смисъл. Зависи как го използваш. В определени ръце моливът също е оръжие или пък с него можеш да напишеш стихотворение.
Крамър се засмя.
— Стига де, Су Мин. Не може да вярваш в тази измислена логика. Бомбата си е бомба. Пушката си е пушка. Чула си и една друга поговорка: „Пушките не убиват хора, хората убиват хора.“ Само че това са глупости. Пушките убиват хората. Пушките и бомбите, и ракетите, и гранатите. И не ми харесва как ме използват. Никак.
Су Мин го разглеждаше мълчаливо, сякаш смутена от избухването.
— Извинявай — каза той. — Знам, че правиш каквото ти наредят.
Тя кимна.
— И аз като теб изпълнявам заповеди.
Крамър се отпусна на стола и се загледа в тавана.
— Къде сгреших? Прекарах живота си да се уча да боравя с оръжие и накрая свършвам с нищо. А той продава оръжията и печели милиони.
— Ти си избрал собствения си живот — каза Су Мин.
Крамър въздъхна.
— Да, предполагам, че си права.
Той сложи ръце на тила си и преплете пръсти.
— И какво трябва да правя сега?
Су Мин взе разписанието от чантата си и го разгледа.
— Ще чакаме тук до пет часа.
— Не мога ли да направя някоя сделка, докато седя? Може би ще успея да продам няколко изтребителя Ф-16, а?
Су Мин го разглеждаше развеселена.
— Знаеш ли, Майк Крамър, че твоето чувство за хумор ще ми липсва, когато всичко това приключи. Това си мисля.
Дермот Линч остави Мери пред входа на огромния комплекс „Нюс интернешънъл“. Имаше опашка от шестдесет камиона, които чакаха да влязат вътре за вечерния тираж. Усещаше вибрацията от дизеловите двигатели през седалката си. Той мина край високата тухлена стена, която заобикаляше вестникарските офиси и печатницата, и паркира до стар склад, превърнат в модни апартаменти. Старите железни конструкции, използвани някога за вдигане на чували и сандъци до етажите на склада, сега бяха боядисани в яркочервено, а до прозорците висяха телени кошници с ярки цветя.
Пусна радиото и се заслуша в някаква програма, в която слушатели се обаждаха, за да дадат мнението си за смъртната присъда. Линч слушаше с половин ухо и наблюдаваше влизащите един след друг в печатницата камиони. Там се печатаха повечето от вестниците с големи тиражи: „Таймс“, „Сън“, „Сънди таймс“, „Нюз ъф дъ уърлд“. ИРА кроеше планове да постави бомба тук няколко пъти и в единия случай бяха складирали над тон изкуствен тор и няколко килограма семтекс в гараж на остров Айл ъф догс. Линч беше помагал да сложат експлозивите на място, а друга бойна група беше инструктирана да отвлече един от товарните камиони, да го напълни с експлозивите и да го закара в печатницата. Прекратяването на огъня през 1994 г. спря тази операция и експлозивите сега се намираха заровени някъде в Ню Форест в пластмасови кофи за боклук. „Жалко“ — помисли си Линч. Адски добра експлозия щеше да стане. Пък и той не харесваше „Сън“.