Повечето от слушателите, които се обаждаха, се обявяваха за връщане на смъртната присъда и няколко предложиха сами да я изпълняват. Линч се усмихна. Знаеше от доста време, че в характера на англичанина има жестокост, като коварно подводно течение, не много далеч от повърхността, и разговорите по радиото, изглежда, изкарваха най-лошото сред населението. Изглежда, всички бяха съгласни, че престъпниците трябва да бъдат обесвани и закачани на ченгел, и дори водещият се съгласяваше с мнозинството. Човек оставаше с чувството, че британската публика не е чувала за четиримата от Гилфорд или за безброй други несправедливи присъди, при които, ако имаше смъртно наказание, нямаше да съществува възможност за обжалване, нито пък да се докаже, че фактите са били подправени или съдът е бил подведен.
Програмата отиваше към края си, когато Мери излезе през охранявания портал и тръгна по улицата към колата. Ходеше сякаш на пружини и полюляваше ханша си натам-насам. Походката й беше секси, младежка, походка на момиче, свикнало да бъде наблюдавано. Походка, която мъжете запомняха и която можеше да е опасна. Линч знаеше, че не е добре да те запомнят. Много по-добре е да се сливаш с тълпата, да оставаш анонимен, за да можеш да дойдеш и да си идеш, без никой да те запомни. Всички доброволци имаха това качество, тази способност да остават незабелязани в тълпите. Идеята, че членовете на ИРА са големи, заплашителни фигури, беше измислица на вестникарското въображение. Те не бяха чудовищата, обрисувани във вестници като „Сън“, повечето от тях не изглеждаха по-страшни от обикновен банков чиновник. На война не ръстът и физическата сила имаха значение, а умствената нагласа, жилавостта. Характерът. Линч се запита дали Мери има онова, което е необходимо. Тя беше ентусиазирана и мотивирана, но имаше голяма разлика между това да искаш смъртта на даден човек и това да натиснеш спусъка.
Мери отвори вратата и седна в колата.
— Твоят човек Вандермайер е потаен тип.
— Потаен ли?
— През последните десет години е споменат само два пъти.
— В „Таймс“?
— В което и да е британско и американско издание. Имат компютърна база данни, която ти позволява да въведеш думите и да извикаш всяка статия, в която са използвани тези думи. За повечето издания има информация до десет години назад, за други — повече. А Андрю Вандермайер е споменат два пъти — веднъж в статия за търговци на оръжие в „Нюзуик“ преди три години и втория път в „Ейжън уол стрийт джърнъл“ преди пет години.
— За какво пишат?
— Китайците планирали да продават тактически ядрени бомби. Говори се, че са се обърнали към няколко търговци на оръжие и той е един от тях.
— Господи, ядрено оръжие ли?
Мери му подаде разпечатка от компютърна статия.
— Прочети сам. Статията не дава почти никакви факти, но го представя като американски търговец на оръжие с контакти по целия свят.
Линч изсумтя и взе листовете. Разгледа ги бързо. Както каза Мери, за него не се говореше много: едно изречение в „Нюзуик“ и два абзаца в „Джърнъл“.
— Мисля, че можеш да забравиш онова с ядреното оръжие — каза Мери. — То е било преди три години и така и не е станало. Статията ми звучи малко като „ами какво би станало, ако…“
— Да, но очевидно е доста силен. Човек се пита какво ли прави с Крамър?
Той напъха разпечатката в жабката.
— А снимки?
Мери свали сенника и огледа грима си в огледалото. Линч се досети, че сигурно е целунала журналиста.
— Няма. И в двете статии нямаше снимки на Вандермайер, нито пък в архивите на „Таймс“. Моят приятел се обади на „Ройтерс“ и „Асошиейтед прес“, но и те нямат. Андрю Вандермайер не се е снимал.
Тя вдигна сенника.
— Ами сега какво?
— В офиса на Вандермайер. Възможно е Крамър да е още там. Ако не е, ще можем да намерим Вандермайер. Ще действаме според случая.
Мъжът, когото Симон Шайон бе познавал като мосю Ролф, отвори кутия диетична кола и вдигна крака на масичката за кафе. Телевизорът беше включен на финансовите новини по Си Ен Ен. Една блондинка с тупирана коса и мъж на средна възраст с вид на идол на светски коктейли обсъждаха силата на долара спрямо йената с отмерената сериозност на хора, които не са съвсем сигурни за какво говорят и се боят, че това ще си проличи.