Мъжът не проявяваше никакъв интерес към финансовата ситуация в света. Имаше повече от достатъчно пари, повече, отколкото можеше да изхарчи, скрити в трезори по целия свят. Лихвените интереси и валутните колебания вече не го интересуваха. Взе дистанционното управление и запрехвърля каналите, докато отпиваше от кутията, но нищо не можа да задържи вниманието му. Спря се на канал, който предаваше клипове с кънтри музика. До една купчинка списания на масата лежеше кафяв плик. В него имаше три цветни снимки, но той ги захвърли настрани. Интересуваха го трите печатни листа във формат А4. Първият лист съдържаше биографията на целта, Андрю Вандермайер, и подробностите за неговия антураж. Мъжът се наведе и взе снимката, на която целта се отдалечаваше от един мерцедес. Зад него вървеше азиатка, красива, но със свъсено чело. Името й беше Су Мин. Не се казваше нищо за презимето й. Мъжът разгледа снимката и прокара пръст по лицето и тялото на жената. Тя имаше момчешка фигура, малка и стегната, точно както мъжът ги харесваше. Щеше да му е приятно да се срещне със Су Мин в други обстоятелства, но се съмняваше дали щяха да прекарат дълго време заедно. Мъжът целуна показалеца си, а после го притисна върху снимката.
— Не се притеснявай, Су Мин, не тебе търся — прошепна той.
Той пусна снимката на масата и се зачете в графика на Вандермайер. Лондон. След това Ню Йорк. После обратно в Лондон и от там за Хонконг. Жилището на Вандермайер се намираше в Челси Харбър, район, който мъжът беше посещавал няколко пъти. Там имаше отличен ресторант, „Кантийн“, отчасти собственост на филмовата звезда Майкъл Кейн, и един петзвезден хотел. Районът беше тих, особено вечер — идеалното място за удар.
Мъжът върна листовете в плика. Убийството на Вандермайер можеше да почака. Преди това имаше по-неотложна работа. Отпи дълга глътка кола и усили звука на телевизора.
Дермот Линч паркира колата в една странична улица, от която се виждаше сградата с офиса на Вандермайер. Мери излезе и пусна монети в паркинговия апарат, а после се наведе през стъклото в колата.
— Ето там има телефонна будка. Няма да се бавя.
— Бъди внимателна — каза той, като й подаде химикалка и късчето хартия, на което беше записал подробностите за собственика на самолета. — Бъди спокойна, не се натрапвай и не им давай причина да те запомнят.
— Да, да, да — отвърна Мери.
Линч я стисна за китката достатъчно силно, за да й причини болка.
— Мери, това не е игра — изсъска той.
Тя изведнъж стана сериозна.
— Знам.
Линч пусна ръката й.
— Бъди внимателна — повтори той.
Тя разтърка китката си.
— Не се тревожи. Няма да те изложа.
Потупа покрива на колата, сякаш се сбогува със семеен любимец, а после тръгна по Кенсингтън хай стрийт към телефонната кабина — от старомодните червени будки, които бързо изчезваха от улиците на Лондон. Пусна монета и набра номера от листчето хартия.
Отговори някакво момиче, което произнасяше гласните с дразнещ есекски акцент. Мери си я представи с къса пола, прекалено тясно горнище, ярко боядисана коса и най-вероятно бели обувки с високи токчета.
— Добър ден — каза Мери, като имитираше възможно най-добре говора, на който възпитаваха в изисканите девически училища. — Можете ли да ми кажете дали Вандермайер е в офиса?
— Да, искате ли да ви свържа?
— Не, просто трябва да изпратя брошура за нашия център за конференции и исках да съм сигурна, че това е адресът. Мога ли да го сверя с вас?
Мери прочете адреса и момичето потвърди, че е верен.
— Господин Вандермайер има ли офиси в други страни?
— О, да — отвърна момичето с ентусиазъм. — Има офис в Ню Йорк, един в Лос Анджелис и друг в Бон, Германия.
— Германия, наистина ли? — каза Мери. — Ще ми направите ли една голяма услуга? Ще ми дадете ли адресите им? Бих искала да изпратя брошури и там.
Момичето продиктува адресите. Мери си ги записа, благодари и окачи слушалката на място. Върна се при колата и седна до Линч.
— Там е. Вандермайер е там.
Дишаше задъхано като прекалено развълнувано куче.
— Какво ще правим сега?
— Ще чакаме. Щом Вандермайер е там, сигурно и Крамър е при него.