Алан вдигна поглед от „Икономист“, когато секретарката затвори слушалката на телефона.
— Проблем ли има, Джени?
Тя се усмихна и се заигра с опашката си.
— Не, просто една жена от някакъв център за конференции проверява списъка с адресите си.
— Нищо необичайно.
— Постоянно го правят. Рекламите по пощата и по телефона са горе-долу всичко, с което се занимаваме, освен ако господин Вандермайер не е в града. Тогава е лудо тичане, мога да ти кажа.
Мартин седеше на свободното бюро и гледаше с празен поглед през прозореца.
— Гладен съм — каза.
— Винаги си гладен — отвърна Алан.
— Ти искаш ли нещо?
— Ферари. Къща в провинцията. Жена, която ме обича. Нещата, които всеки мъж иска.
— Имах предвид храна — търпеливо каза Мартин.
— Да, знам. Руло със сирене.
Мартин стана.
— За теб, Джени? — запита той.
— Не, на диета съм, но благодаря.
Алан запрелиства списанието, когато Мартин излезе от офиса. Погледна към Джени над ръба на списанието. Тя беше хубава брюнетка, не много над деветнайсет години. Добре оформена беше и очевидно интелигентна — Алан остана впечатлен от увереността, с която излъга, че шефът й е в офиса. Беше инструктирана да казва, че Вандермайер е в офиса, и ако обаждането е по работа, да го прехвърля на неговата яхта.
Джени му се усмихна. Той отвърна на усмивката и отново се зачете. В други обстоятелства би я заговорил, но професионализмът му не позволяваше да смесва работата с удоволствията. Това и фактът, че акцентът й дразнеше също толкова, колкото драскане с нокти по черна дъска.
— Е, Алан — каза тя и изпърха с дългите си мигли. — От колко време си телохранител?
Джим Смолев заключи вратата на своя „Додж“ и тръгна бавно към хотела. Утрото беше горещо, небето на Флорида — яркосиньо и без облаци, а слънцето пареше безмилостно. Той прокара разсеяно ръка по плешивото петно на тила си. Открил го беше само преди месец, но вече редовно, като ритуал, го гледаше в огледалото на банята всяка сутрин. Петното беше с размер на петаче, но на четиридесет и пет години баща му имаше гола като билярдна топка глава. Смолев беше на тридесет и пет и бе приел факта, че върви в същата посока. Жена му казваше каквото трябва, че косата няма значение, че тя ще го обича също толкова много, дори да няма и едно косъмче по тялото си, и че петното не изглежда чак толкова зле. Смолев знаеше, че това са първокласни лъжи. Тя никога вече нямаше да го гледа със същите очи. Смолев четеше всички обяви за лекарства за косата и дори смяташе да пита доктора си за повече информация за „Рогайн“. Нямаше да загуби косата си без бой.
Мина през рецепцията. Един от агентите от Бюрото в Маями седеше на диван, обърнат към главния вход, и му кимна дискретно. Смолев кимна в отговор и се отправи към асансьора. На задната му стена имаше огледало и след като вратата се затвори, той изви глава и бързо провери плешивото място, като заглади с ръка кичур коса отгоре. Обърна глава наляво-надясно, за да провери как се е справил. Ставаше. Въздъхна дълбоко. Цялото му тяло, изглежда, се бунтуваше. Ходи на зъболекар, за да провери наболяващия си кътник, за да му кажат, че трябва да му вадят нерва. Очилата вече май не коригираха зрението му, както едно време, и жена му казваше да иде на преглед. И като стана от леглото, коленете му бяха изпукали. Макар и тридесет и пет годишен, се чувстваше като старец.
Вратите на асансьора се отвориха със съскане и той тръгна по коридора към апартамента на Франк Диценза. Един агент охраняваше пред вратата.
— Здрасти, Джим, какво става? — попита той.
Казваше се Тед Вериги и беше нов в бюрото в Маями. Носеше ушит по поръчка костюм, очила „Армани“ и имаше, отбеляза си Смолев с лека завист, гъста черна коса.
— Става това, че ми се вдига кръвното — отговори Смолев. — Още ли ти създава проблеми?
— Само се оплаква. Чу ли какво иска?
— Затова съм тук.
— Така ли? По-добре е да си ти, а не аз, Джим — ухили се Верити и прокара ръка през косата си, сякаш за да покаже колко е гъста. — Сводник е грозна дума, нали?
— Моите инструкции са да го убедя да се съгласи на минет от теб — отвърна Смолев.
Усмихна се на гримасата на Верити.
— Шегувам се, Тед. Майтап.
Потупа Верити по рамото, отвори вратата и влезе. Диценза лежеше проснат на един диван с купчина списания и вестници до себе си. На телевизора с голям екран предаваха футбол, но звукът беше намален почти до шепот. Диценза свали крака на пода и седна.