— Обади се на този номер. Искам Тери и Аманда.
Смолев взе картичката.
— Франк, има ли край тъпотата ти? — запита той.
Диценза отвори уста. Тя беше пълна с полусдъвкана храна и Смолев извърна очи. Гледката беше отвратителна.
— Сега пък какво има? — запита Диценза.
— Ами това, че си под наша опека за собствената ти защита, а очакваш да се обадя на някакви обикновени проститутки и да ги поканя тук. Не разбираш ли? Човекът, когото търсим, е хладнокръвен убиец. И ако разбере, че си го предал, колко време ще мине според теб, преди той да те потърси?
Диценза преглътна.
— Казахте, че съм на чисто и че англичаните ще го хванат, нали такава беше сделката?
Той отпусна яката си. По бузата му се стече вадичка пот.
— Ако позволиш да те пазим, да, но ако звъниш на курви на повикване, си търсиш белята. — Смолев замълча. — Тери е момиче, нали?
Диценза се намръщи.
— Разбира се, че е момиче, мамка й. Ти за какъв ме вземаш?
Смолев потисна желанието си да му се изсмее. Знаеше точно какъв тип човек е Диценза. Лъжец, мошеник, измамник, човек, готов да заплати за убийството на друг човек, който би направил всичко, за да спаси собствената си кожа. Човек без чест.
— Само проверявам — каза той и се усмихна насила. — Ще ти уредя момичето.
— Момичета — каза Диценза.
— Момиче — повтори Смолев.
Двамата мъже се гледаха няколко секунди. Накрая Диценза се усмихна.
— Руса — каза. — С цици ей дотук.
— Ще видя какво мога да направя — отговори Смолев.
Диценза кимна и пресуши бирата. Остави бутилката и взе другата. Челото му беше влажно от пот. Забоде късче стек с вилицата си.
— Бюрото използва ли някоя агенция за компаньонки? — запита той.
— О, разбира се, имаме открита сметка при „Цици и играчки“ — отвърна Смолев. — Ти какво мислиш, Франк? Че се обаждаме и казваме, че на ФБР му е станала онази работа, та дали биха изпратили някого?
Смолев се върна до прозореца. Един голям камион за доставки на някаква фирма за пране спря на паркинга.
— Господи, колко горещо е тук — оплака се Диценза.
— Не е толкова зле.
— Да, но ти не стоиш затворен тук цял ден.
— Малко остава — рече Смолев, като се обърна. — Както ти казах, снимките са доставени, Вандермайер е на безопасно място и нашият човек го замества. Най-много няколко дни.
Диценза погледна изкосо агента на ФБР.
— Откъде, по дяволите, намерихте такъв глупак, да застане на негово място?
Зъбът на Смолев отново се обади и той разтърка челюстта си.
— Не знам. Англичаните са го намерили.
— Така ли? А той знае ли с какво се захваща?
Смолев сви рамене.
— Това не е моя работа. Аз трябва само да те пазя, докато хванем убиеца.
Диценза навря нова шепа картофи с кетчуп в устата си и ги прокара с бира.
Смолев забеляза термостат на стената до вратата на банята. Настроен беше за шестдесет и пет градуса14 и той се чувстваше добре, но го намали.
— Кажи ми, Франк, защо плати за убийството на Вандермайер?
Диценза се изсмя подигравателно.
— Това е само между мен и адвоката ми.
Смолев седна срещу него.
— Хайде, Франк, на мен можеш да кажеш.
Диценза разхлаби вратовръзката и горното копче на ризата си.
— Не би било умно от моя страна да ти кажа, нали?
Отблъсна чинията настрана.
— Нещо не е ли наред с храната?
— Вече не съм гладен. Може би стекът се е развалил.
Смолев вдигна чинията до носа си.
— Мирише ми добре. Тук храната трябва да е първокласна.
— Така ли? Е, може би готвачът има лош ден.
Диценза отпи още от бирата, а после се отпусна на дивана.
— Значи, искаш да разбереш защо поисках да елиминират Вандермайер? Предполагам, няма да ми навреди, ако ти кажа, като знам каква сделка изработи моят адвокат. Обвинението в заговор е снето, нали?
— Такава е сделката, Франк.
— Колко са ти казали?
— На мен? С мен се отнасят като с гъба.
— Гъба ли? — свъси вежди Франк.
— Знаеш де, държат ме на тъмно и ми бутат само лайна.
Отначало Диценза не схвана шегата, но после се разсмя.
— Добре го каза, Джими. Гъба. Добре.
Взе една бяла салфетка и обърса челото си с нея.
— Той уби брат ми.
— Така ли?