— Уби го, или е платил да го убият. Резултатът е един: мъртъв брат.
— И как така?
Диценза разкопча още едно копче на ризата си.
— Заедно разработвахме една сделка във Флорида, за хотели. Вандермайер даваше повечето пари, аз се занимавах с юридическата работа и търсех допълнителни инвеститори и екип мениджъри. Брат ми Рик ми помагаше. Правеше каквото трябва, за да може всички да са щастливи. Още беше хлапе. Двадесет и пет годишен. Тъкмо излязъл от Харвард.
Диценза разтърка гърлото си.
— Боже, колко съм жаден — каза. — Ще ми донесеш ли вода?
Смолев щеше да се възпротиви, но виждаше, че Диценза се измъчва. Отиде в банята и напълни една стъклена кана с вода.
— Защо Вандермайер уби брат ти? — извика той през отворената врата.
— Има си една сътрудничка, азиатка. Китайка или нещо такова. Винаги е с нея, никъде не ходи сам. Нещо като съветничка му е и господ знае какво още. Веднага намрази Рик. Не искаше да има нищо общо с него. Къде е водата?
— Идва. — Смолев подаде чашата на Диценза, като внимаваше да не я разлее.
— Изглежда, тя каза на Вандермайер, че на Рик не може да се има доверие — продължи Диценза, като пое чашата от Смолев и отпи жадно. После я сложи на масичката за кафе. — Странното беше, че излезе права. Дори аз не знаех. Той смяташе да вкара пари на мафията в инвестицията чрез една компания в Бахамските острови. Беше загубил една сумичка на хазарт и някакви доста кофти момчета го натискаха здраво.
Смолев отиде до прозореца и се загледа навън. Камионът от пералнята излизаше от паркинга.
— Значи Вандермайер го е убил?
— Не веднага. Рик отиде да говори с момичето. Нещата излязоха от контрол.
— Излязоха от контрол ли? В какъв смисъл?
— Зависи на кого ще повярваш. Рик каза, че тя го подвела, а тя — че той искал да я изнасили. След два дни Рик изчезна и сделката се развали.
Смолев видя един мъж да излиза от предния вход на хотела. Позна го смътно, но не можеше да си спомни къде го е виждал.
— Знаех, че е Вандермайер, но не можех да ида в полицията, нали? Един приятел в Далас ми даде телефонен номер, каза ми, че някакъв швейцарски банкер може да ми свърши работа за половин милион долара. Джими, не ми е добре. Май ми трябва лекар.
Смолев почука с пръсти по перваза, като гледаше в мъжа, който се отдалечаваше от хотела. Свъси вежди. Изведнъж разбра, че мъжът е сервитьорът, който беше донесъл храната на Диценза. Но сега изглеждаше различно. Косата му беше по-къса и нямаше мустаци. Смолев се извърна. Диценза лежеше по гръб на дивана с отворена уста, гърдите му се повдигаха. Разпенена бяла слюнка течеше от устните му и очите му бяха разширени и оцъклени.
— О, мамка му — изстена Смолев.
Изтича при Диценза.
— Тед! — изкрещя. — Ела тук.
Краката на Диценза започнаха да се мятат и Смолев натисна раменете му върху дивана.
— Опитай да лежиш спокойно, Франк. Колкото повече се движиш, толкова по-бързо ще се разпространи отровата.
Вратата се отвори.
— Искаше ли… — поде Верити, но спря, като видя какво става. — Какво…
— Сервитьорът! — прекъсна го Смолев. — Сега е с къса коса и без мустаци и носи черно кожено яке и дънки. Излезе пеша, но сигурно наблизо има кола. Тръгвай!
Смолев се изправи и отиде до телефона, а Верити изтича по коридора. Каза на едно момиче на рецепцията да се обади за линейка и да провери има ли лекар в хотела. Тресна слушалката върху телефона и се върна при Диценза. Той беше извил гръб и сухожилията на врата му бяха изопнати като стоманени въжета. Диценза изгрухтя и дясната му ръка стисна рамото на Смолев като менгеме. Измърмори нещо неразбираемо.
— Ще се оправиш, Франк — каза Смолев. — Само лежи спокойно.
Диценза ритна с крак и едната бутилка се изтърколи по килима. Смолев осъзна, че отровата трябва да е била в бирата. Наруга себе си, наруга и сервитьора и неговите бели ръкавици. Нямаше пръстови отпечатъци, а описанието щеше да е напълно безполезно. Единствената му надежда беше, че Верити ще задържи мъжа, но знаеше, че тя е напразна. Убиецът беше професионалист. Внезапно Диценза се скова, а после се отпусна върху дивана. Смолев опипа врата му за пулс, но знаеше, че си губи времето. Диценза беше мъртъв. Също като кариерата ми във ФБР, помисли си Смолев.
Разговорната уредба на бюрото звънна. Крамър погледна Су Мин с очакване, тя дойде и натисна един бутон.
— Да, Джени? — запита.
— Господин Тарланов е тук — каза секретарката.