— Хайде, хайде — промърмори Линч.
Чувстваше се открит и уязвим тук на двойната жълта линия и с полицай само на няколко метра от него. Наблизо нямаше други места за паркиране и ако трябваше да се махнат, щеше да се наложи да се върнат обратно, но в натовареното движение това щеше да им отнеме цели векове. Вратата на сградата отново се отвори и шофьорът излезе. Застана на входа, огледа се наляво и надясно, а после задържа вратата отворена. Излезе още един едър мъж с тъмносив костюм и Линч го разпозна веднага: същият, който се разхождаше с Крамър в училището в Уелс.
Мери все още разговаряше с полицая. Линч не искаше да рискува и да натиска клаксона, въпреки че улицата беше претъпкана с коли и пешеходци. Светна с фаровете два пъти и тя му махна, преди да види двамата мъже. Мери взе картата от полицая, каза нещо и след това бързо тръгна към колата. Линч не отделяше очи от огледалото. Излезе и трети човек. Линч присви очи. Крамър беше. Носеше алуминиево куфарче.
Мери влезе в колата и затвори вратата. Полицаят продължаваше да върви към тях. Мери свали стъклото и му отправи широка усмивка.
— Благодаря ви за помощта — извика тя и размаха картата към него.
Той отмина, но погледна към тях през рамо.
— Трябва да тръгваш — каза Мери. — Гледа ни.
— Престори се, че ми даваш указания — отвърна Линч.
Мери се наведе и демонстративно вдигна картата пред него, докато той продължаваше да гледа в огледалото. Тримата мъже се качваха в мерцедеса. Двамата едри мъже действаха бързо и Линч осъзна колко умно охраняваха Крамър. Младата азиатка излезе от сградата и сама отвори задната врата на колата. Мери продължи да сочи картата и да кима. Линч поклати глава, сякаш съгласен с нея. В огледалото видя, че полицаят се отдалечава.
— Добре, тръгва — каза Линч.
Мерцедесът се отдели от бордюра. Като се изравни с ровъра, Линч обърна глава настрани. Пропусна две коли и след това се включи в движението. Мери държеше картата отворена в скута си и продължаваше да я гледа, докато Линч следваше мерцедеса. Движението беше бавно и Линч не се притесняваше, че мерцедесът ще му се измъкне, но искаше да е близо до него, в случай че го задържат някои светофари.
Едно такси се навря пред него и той изпсува.
— Завива наляво — каза Мери.
Линч даде мигач и последва мерцедеса по страничната улица. Мерцедесът направи още два завоя бързо един след друг. За момент Линч се замисли дали шофьорът не ги е забелязал, но след това изминаха почти цяла миля в права посока. Линч остави да го надминат две коли, но гледаше да не изостава.
— Фулъм — обади се Мери. — Тръгнали са към Фулъм. Сигурно ще пресичат реката.
— Ако ще се връщат в Уелс, ще ме ядосат страшно — отвърна Линч през зъби.
— Не, отиват на североизток. За Уелс трябва да поемат на запад по шосе М4.
Минаха край антикварни магазини, пълни с позлатени мебели и екстравагантни осветителни тела, а след това край един футболен стадион.
— „Челси“ — каза Мери. — Тук играе „Челси“.
Трафикът се поразреди и Линч изостана, като остави доста място до мерцедеса. Нямаше голяма вероятност да го загуби — шофьорът спазваше ограничението на скоростта с религиозна точност.
— Мисля, че ни следят — каза Мартин, като погледна в огледалото.
Су Мин понечи да се обърне, но Крамър протегна ръка и хвана нейната.
— Не се обръщай.
— Сигурен ли си? — попита той Мартин.
— Забелязах ги преди пет минути, но това е най-хубавият път за Челси Харбър и сигурно е съвпадение. Двама души, едната е жена, струва ми се.
— Нашият човек обикновено работи сам — каза Алан.
— Да, но невинаги — отвърна Крамър. — Помниш ли убийството в Киприано? Наблизо е имало моторница, която го е взела. Има и други случаи, при които негов човек кара колата, с която избягва.
Алан обърна глава и леко завъртя страничното огледало така, че да вижда зад мерцедеса.
— Металносивият ровър ли?
— Точно той — отговори Мартин. — Не е някой от нашите, нали?
— Не, не е, мамка му. А ако беше наш, щях да им откъсна топките и да ги сложа на препечена филийка. Можеш ли да разчетеш регистрационния номер?
— Много далече са — каза Мартин. — Да им се измъкна ли?
Алан го погледна с укор.
— Ако им се измъкнем, ще знаят, че сме ги открили. А не това опитваме тук, нали?
— Шегувах се, Алан — каза Мартин.