— Знам само каквото съм чел от вестниците. И мисля, че „Нюзуик“ писа нещо преди време. Хей, Мартин, аз искам пържена филия, не кремирана.
Той застана зад Мартин и надникна над рамото му в тигана и цвърчащото му съдържание.
— Малко въглен не вреди — отвърна Мартин и обърна филията.
— Важното е, че Вандермайер ми предложи пари, за да не допусна никой да не пита за куфара.
— Колко пари?
— Много.
— Ами вземи ги — каза Алан.
Бръкна в тигана, взе едната филия с пръсти и я пусна в чинията си. Изгледа намръщено Мартин.
— Той не би го направил, освен ако не е сигурен, че става въпрос за истинска стока, нали?
— По дяволите, Майк, не знам. Може би има повече пари, отколкото разум.
Алан занесе чинията си в хола. Крамър го последва. Алан седна в един от фотьойлите от кожа и стомана и започна да се храни от чинията, която сложи в скута си.
— На твое място бих взел парите, бих предал куфарчето и не бих му мислил — каза той.
Линч отиде до прозореца и погледна към жилищния блок.
— Отлично.
По-долу виждаше входа на блока, макар и от прекалено голям ъгъл, за да може да надникне във фоайето.
— Стаята е съвсем наред — каза Мери и пусна чантата си върху голямото легло. — И така трябва, за тази цена.
— Аз имах предвид гледката — обади се Линч.
Мери отиде при него. Облегна глава на рамото му, загледана в блока отсреща.
— Той е там — прошепна тя. — Копелето, което уби родителите ми, е там.
Потрепери, сякаш усетила течение.
Линч се питаше на кой ли етаж е Крамър. Не можеше да надникне в апартаментите, защото или прозорците бяха леко оцветени, или пък вечерното слънце се отразяваше в стъклото. Както и да е, прозорците на блока гледаха Линч празни, като очите на мъртвец. Той се обърна настрани.
— Трябва да взема душ.
Банята беше луксозна, със златни аксесоари и безупречен мрамор. Линч се съблече и пусна водата. Огледа се в огледалото над мивката. Изглеждаше уморен, бялото на очите му беше изпъстрено с червени жилчици, а косата му бе мазна и рошава. Притесняваха се, че с разтревожения си и уморен външен вид ще предизвика въпроси на рецепцията, и затова Мери беше говорила с хората и използва собствената си кредитна карта, за да плати за стаята. На него му трябваше единствено да се измие и да поспи няколко часа. После щеше да измисли как да продължи.
Пристъпи под душа и остави димящата гореща вода да се плиска по лицето и врата му. Насапуниса се със затворени очи, докато водата падаше върху уморените му мускули.
Не чу Мери да влиза в банята и подскочи при допира на ръцете й около кръста му.
— Успокой се, момче — каза тя и се притисна към гърба му.
Ръката й се спусна между краката му и го хвана за члена. Линч понечи да се обърне, но Мери го стисна по-силно и му каза да не мърда. Той вдигна ръцете си и се облегна на плочките, докато Мери продължаваше да го гали.
Тя го целуна между лопатките, а меките й гърди се притискаха в гърба му, докато го възбуждаше с ръце.
— Кажи ми какво ще правиш, Дермот?
Ръцете й се свиха още и той изохка. Тя отпусна захвата си и го разтри агонизиращо бавно, възбуждащо, докато го накара да полудее от желание.
— Кажи ми, Дермот. Кажи ми какво ще правиш?
Линч отново опита да се обърне, но тя го притисна към стената на душа, без да го пуска.
— Ще го убия — изохка той. — Ще го застрелям като бясно куче.
Мери го пусна и той бързо се извърна. Грабна я и я вдигна. Тя се отблъсна от него със суров поглед.
— Обещаваш ли? Заклеваш ли се, че ще го направиш?
— Да — изпъшка той.
Мери вдигна крака и той я натисна до стената и проникна в нея толкова силно, че почти я накара да изпищи.
Крамър вървеше към своята спалня. Изпод вратата на кабинета на Вандермайер се виждаше светлина. Той спря и се заслуша, но не чу нищо и почука леко. Су Мин запита кой е.
— Аз съм.
— Какво искаш?
Крамър се замисли за няколко секунди. Не беше сигурен, че иска нещо или пък защо беше почукал на вратата.
— Влез — каза тя накрая.
Крамър отвори вратата. Су Мин седеше на черен кожен диван в другия край на стаята, свила крака под тялото си. До себе си имаше малка купчина хартия и в ръце държеше един лист. За своя изненада, Крамър забеляза, че тя носи очила с овални стъкла и тънка телена рамка. Тя ги свали, когато вдигна поглед към него.
— Какво има, Майк Крамър? Не можеш ли да спиш?