Тя потупа купчинката хартия до себе си.
— Не разбирам химическата реакция, но е някакъв катализатор.
— И шефът ти ще го продаде на онзи, който даде най-много?
— Разбира се.
— Дори ако са терористи?
— Терористи? Не, господин Вандермайер не би търгувал с терористи.
— Сигурна ли си?
Тя свъси вежди, сякаш обмисля въпроса му, а после кимна.
— Да, сигурна съм.
Крамър поклати глава удивен. Не разбираше живота на Вандермайер — да обикаля света и да продава инструменти на смъртта на всеки, който може да си ги купи.
— А мострата, която ни даде Тарланов? Как е направена?
— Защо питаш?
Крамър сви рамене.
— Просто съм любопитен.
Су Мин го гледа известно време, а после взе листовете и ги запрелиства. Сложи си очилата и погледна към него над тях.
— Започва като живачно-антимониев окис.
Тя се зачете в листа няколко секунди, като движеше устата си беззвучно.
— Да, окис с кубична пирохлорна структура. — После му се усмихна. — Нямам представа какво означава това.
Крамър отвърна на усмивката.
— Аз също.
— Вземат кислорода и го разтварят в живак, а после го облъчват три седмици.
— Значи това в куфара е радиоактивно?
— Леко. Не се притеснявай, защитено е.
— Така ли? И Чернобил беше защитен.
— Сериозно говоря, Майк Крамър. Ако червеният живак ще се използва в ядрени оръжия, трябва да се добави плутоний и отново да се облъчва. След това става радиоактивен, но може да се съхранява само тридесет дни. Нашата мостра е инертна.
— И какво се надява да купи шефът ти? Инертния материал или радиоактивния?
— Не знам.
Крамър присви очи.
— Наистина — каза тя. — Не знам.
Крамър кимна към топчето хартия.
— Какво още пише там?
— Повечето е на прекалено технически език.
Тя разгледа листа.
— Тук се обяснява действието на червения живак — нещо във връзка с начина, по който променя атомното тегло на изотопите, което прави ядрения материал по-ефективен. Разбираш ли какво казвам?
Крамър поклати глава.
— Обърках се още при кубичната структура.
Су Мин се усмихна.
— Аз също не го разбирам. Мога да го преведа, но това не означава, че го разбирам. Господин Вандермайер има специалисти, които ще му обяснят смисъла. — Тя отново свали очилата си. — Не е нещо, за което трябва да се тревожиш. Повече се вълнувай за човека, който се опитва да те убие.
Крамър сви рамене.
— Мога само да чакам.
Су Мин го изгледа няколко секунди, а после изведнъж се наведе напред и го целуна нежно по бузата, близо до устните. Докосването беше леко, почти нищожно, но накара Крамър да настръхне. Той остана с отворена уста, а тя се отдръпна и сложи очилата си.
— Това за какво беше? — запита той.
Су Мин не го погледна. Отново се зачете.
— Просто съм любопитна — каза.
Крамър я гледаше, зашеметен от внезапната целувка, и колкото повече седеше с преплетени пръсти, толкова повече му се струваше, че си е въобразил. Су Мин отметна кичур коса зад ухото си, докато разглеждаше печатния лист с набръчкано чело в опит да разбере техническата информация. Крамър искаше да я притисне, да я накара да му каже защо го целуна, но някак си въпросът не изглеждаше уместен. Стана и потърка мястото, където устните бяха докоснали кожата му.
— Е, аз ще ида да си легна.
— Лека нощ — отвърна тя, без да вдига поглед.
Крамър я остави на дивана. Затвори вратата зад себе си и бавно отиде в стаята си. Когато си легна и се загледа в тавана, вече не можеше да си спомни какво изпита от целувката.
Полковникът разглеждаше своя компютър за шах с набръчкано от размисъл чело. Настроил беше машината на най-високото ниво, което означаваше, че трябваха почти петнадесет минути между ходовете, и след два часа игра компютърът го беше поставил в почти безизходна ситуация. Той си помисли, че компютрите отнемат почти всичко забавно в шаха. Сега, когато можеха редовно да побеждават гросмайсторите, какъв смисъл имаше да се играе? Той се облегна и направи гримаса. Щеше да е мат след четири, най-много пет хода, освен ако не пропуска нещо. Един от трите телефона на бюрото иззвъня и разби съсредоточението му. Продължи да гледа черно-белите фигури и вдигна слушалката. Обаждаха се от чужбина.