— Полковник? — акцентът беше американски.
— Да.
— Обажда се Дан.
Дан Грийнбърг, свръзката на полковника в главната квартира на ФБР във Вашингтон.
— Какъв е проблемът, Дан?
Не можеше да не усети напрежението в гласа на Грийнбърг.
— Диценза е мъртъв.
— Предполагам, излишно е да се надявам, че причината е естествена.
— Убийство. Отрова.
Полковникът се отпусна в стола си.
— Това ми е най-малко необходимо сега, Дан.
— И на мен. В момента, докато си говорим, хвърчат глави.
Полковникът затвори очи и потърка костта на носа си. Ако Грийнбърг беше от неговите хора, полковникът щеше да го сдъвче. Нямаше извинение за загубата на човек под полицейска защита. Никакво. А за Диценза отговаряше именно Грийнбърг: ако ще пада глава, то трябва да е неговата.
— Знаем ли кой го е направил?
— Бял мъж, малко над тридесетгодишен, около метър и осемдесет, с кафяви очи. Влязъл е като сервитьор. Имал е необходимите документи, Диценза тъкмо си бил поръчал храна в стаята…
— И истинският сервитьор се оказал мъртъв?
Полковникът отново отвори очи. Погледна през прозореца към хотел „Конрад“ от дясната му страна. Седеше в неизползвано жилище, реквизирано поради близостта си с жилищния блок, в който се намираше апартаментът на Вандермайер. В една съседна стая седяха двама бойци от специалните части, в кожени якета и дънки, пиеха кафе и гледаха телевизия с намален звук. Друг боец стоеше на кърмата на голяма моторна яхта в пристанището отдолу.
— В един склад. Удушен с гарота.
— Колко от твоите хора са го видели?
— Двама.
— И това е единственото описание, така ли?
— Носил е фалшиви мустаци и перука — оправда се Грийнбърг. — Дори не сме сигурни за цвета на очите му. Един от агентите го помислил за мексиканец, но това може да е заради мустаците. Мислиш ли, че е нашият човек?
— Колко се е доближил до Диценза?
— Стоял е до него, защо?
— Защото, ако е бил толкова близо и ако е нашият убиец, би използвал пистолет. Изстрел в лицето, изстрел в сърцето. Рутина. Друг пострадал ли е?
— Не. Вкарал количката, отворил две бири и си излязъл. Две минути по-късно Диценза умрял. Ще идентифицираме отровата до утре.
— Не ми изглежда да е човекът, когото търсим — каза полковникът. — Доколкото ми е известно, не е използвал отрова.
— Знаеш какво значи, ако е бил той.
— Да, Дан. Знам какво означава това.
Ако убиецът е открил, че Диценза го е предал, то операцията се проваляше.
— Диценза имал ли е други врагове?
— Като кучето бълхи. Ядосал е доста кофти типове в Маями.
— От онези, дето са готови да убият човек под опеката на полицията?
— Възможно е.
— Възможно или вероятно?
Настъпи дълга тишина, след което Грийнбърг въздъхна.
— Не съм сигурен какво искаш да кажа. Оплескахме се. Не знам кой е убил Диценза. Може да е бил убиецът, може да е бил човек, нает от хора в Маями, по дяволите, може дори да е някой от друг град. И като гледам как се развиват нещата, мисля, че няма да разберем нещо повече, не и с това описание. Ти трябва да кажеш какво да правим. Ако искаш да прекратиш операцията, ще те разберем.
Полковникът почука слушалката по ухото си.
— Не, продължаваме — каза той. — Ситуацията е такава, че ще смятаме смъртта на Диценза за настъпила в неподходящ момент. Ако убиецът не опита да очисти Вандермайер до две седмици, явно, че знае всичко.
— Става — каза Грийнбърг.
— Можеш ли да не разгласяваш ситуацията, поне за две седмици?
— Няма проблем. Правим аутопсията в наша лаборатория и никой не знае, че Диценза е мъртъв.
— Добре — каза полковникът. — Не искам да излезе, че уча баща си как се правят деца, но опитай да разбереш откъде убиецът е узнал къде се намира Диценза.
— Погрижихме се за това — отвърна Грийнбърг. — Ако открия нещо, първо на теб ще кажа. О, да, накарах нашите момчета да проверят дали в предишни убийства е използван същият метод. В Куантико вече са правили такова проучване, но аз извърших своя вътрешна проверка, за да съм сигурен сто процента.
— И?
— И както ти казах, няма съвпадение. Или поне не наскоро. Има един човек отпреди десет години, който е убивал жертвите си с изстрел в главата и един в сърцето, но той е в затвор с максимална сигурност. И е психар. Измъчвал е жертвите си с телени окачалки за дрехи. Невъзможно е да е нашият човек. Добре документиран е от аналитиците.