— Можеш ли да ми изпратиш досие?
— Разбира се. Ще ти пратя подробности по факса, но ще си загубиш времето. Питай Джакман. Мисля, че той е бил във ФБР, когато са го разпитвали. Как се справя Джакман?
— Каза, че заминава за Южна Африка, за да разследва убийството там. Даде ни малко информация, преди да замине.
— Помогна ли?
— Честно казано, не. Информацията му беше интересна от академична гледна точка, но на нас ни трябва описание, а не психологически портрет.
— Да, знам какво искаш да кажеш. Но залагам месечната си заплата, че като хванем оня, ще видиш, че напълно отговаря на профила според Джакман. Той е сред най-добрите. Момчетата от Куантико наистина го харесват. Късметлии сме, че го наехме за случая.
— Е, сигурен съм, че неговата цена отразява способностите му — сухо отговори полковникът.
— Не става въпрос за парите — каза Грийнбърг. — Джакман дойде при нас и ни предложи помощ, не ние сме го търсили. Работи по една книга за серийни убийци и предполагам, смята, че публичността от този случай ще го вкара в списъка на бестселърите. После, има и професионална гордост. Иска да бъде най-добрият или поне да бъде признат за такъв. Знаеш ги този тип хора. Сякаш трябва да доказва нещо.
— Да, познавам този тип хора.
Специалните части бяха пълни с такива хора, които трябваше да докажат, че са най-добрите. Майк Крамър беше такъв, желаеше да се напряга извън границите на нормалната човешка издръжливост само за да демонстрира, че го може. И Крамър беше приел предложението не само заради смъртната си болест. Желанието му да се изправи срещу убиеца се дължеше и на подтика да докаже, че е все така добър, да се върне към дните на своята слава. Да, Крамър и Джакман имаха много общо, независимо че опитът на Крамър вероятно щеше да завърши със собствената му смърт, а Джакман рискуваше само професионалната си репутация.
Полковникът се загледа в компютъра, когато върна слушалката върху телефона. Проклетата машина го беше натикала в ъгъла, а полковникът не мразеше нищо повече от това някой друг да му налага решения. Изгледа жлъчно фигурите и потърка многократно чупения си нос отстрани. Играта вече не му доставяше удоволствие. Вече не беше забавна, дори не предлагаше интелектуално предизвикателство. Сега беше война.
Момчето гледаше телевизора с невиждащи очи. Даваха някакъв детективски филм за Сан Франциско, но всъщност то не гледаше. Непрекъснато вдигаше очи към тавана и очакваше всеки момент да чуе тупането на бастуна по пода на спалнята. Стана и закрачи из стаята с объркани мисли. На телевизора двамата полицаи арестуваха един чернокож, блъснаха го към колата и му сложиха белезници.
Момчето отиде в антрето и се заслуша, но чуваше само собственото си дишане. Върна се в хола и погледна месинговия часовник върху полицата на камината. Четири и половина. Оставаха два часа, докато баща му се върне. Момчето преглътна. Погледна отново към тавана, а после към часовника. Застана напълно неподвижно цели пет минути, а после отиде на пръсти по стълбите и почука плахо на вратата на спалнята на майка си. Никой не отговори. Залепи ухо на вратата и се заслуша, свъсило вежди. Чуваше как майка му охка. Бавно, сякаш се боеше, че дръжката на вратата ще го ухапе, то я хвана и я завъртя.
Майка му лежеше диагонално върху леглото с една ръка върху възглавницата, а другата — върху корема. Устата й беше широко отворена и запенена, между зъбите й се стичаше бяла течност и капеше по чаршафа. Момчето гледаше ужасено, когато тя се закашля и извърна глава настрани. Гърдите й се вдигаха и спадаха и тя изви гръб, сякаш ударена от ток. Ръцете й се свиваха и отпускаха, сякаш живееха отделно от тялото. Шишенцето с лекарство лежеше до нея. Празно.
Момчето застана до леглото, като гледаше майка си отгоре. Тя измърмори нещо и то се наведе, за да я чуе, но звуците от устата й нямаха смисъл. Съборила беше една от възглавниците на пода и момчето я вдигна. Тя беше изцапана с повръщано и слюнка и по нея имаше петънца кръв. Момчето притисна възглавницата до гърдите си, затвори очи и обеща на Бога, че ще направи всичко само ако Той пощади майка му. Отвори очи. Бялото вече излизаше и от носа й. Момчето осъзна, че това е млякото. Млякото, което то й беше дало. Качи се на леглото и клекна над нея, а по бузите му се стекоха сълзи. Целуна я по челото леко, а после постави възглавницата на лицето й и натисна с всичка сила.
Мартин привършваше един сандвич с бекон, когато Алан влезе в кухнята.