— Готов ли си да тръгваме? — запита той, докато обличаше ризата върху бронежилетката си.
Мартин кимна и прокара сандвича с няколко глътки кафе.
— Ще взема мерцедеса — каза той и избърса уста с опакото на дланта си. — Той как е?
Алан сви едрите си рамене.
— Мълчи, но не му е лесно.
— Вярно е, доста кураж трябва, за да си мишена.
Той взе ключовете от колата.
— Ще чакам отвън.
Мартин взе асансьора до приземния етаж и мина през фоайето. Не искаше да взема асансьора до паркинга и затова се спусна по стълбите. Дежурният портиер в долното фоайе му кимна.
— Изглежда, ще вали — каза той.
Мартин разпозна в него Мат Ричардс, друг боец от специалните части, с когото бяха учили.
— Да, прогнозата е за шибан порой.
После отвори вратата към стълбите на паркинга. Стъпките му отекнаха в голите бетонни стени, когато слезе надолу.
Мерцедесът беше паркиран в далечния край на паркинга, в средното от трите места, определени за апартамента на Вандермайер. Преди да отвори вратата, Мартин огледа колата отдолу с малко огледало и надникна през стъклата, за да провери дали вътре нещо не е както трябва. Когато се убеди, че колата не е била докосвана, отвори вратата с дистанционното управление и седна в нея. Шофьорската му шапка се намираше на седалката на пътника и той си я сложи, а после се огледа в същото огледало, с което провери колата отдолу. Изплези се на образа си, после пусна огледалото в джоба си.
— Давай, Силвър — промърмори и запали двигателя. Единственият звук през звукоизолацията на скъпата германска кола беше слабо мъркане, не се чувстваха почти никакви вибрации. Хубава кола, но ако Мартин имаше пари, не би избрал такава. Мерцедесът беше кола за мекушави хора, направена да ги изолира от външния свят. И беше проектирана не за да я кара човек, а да го вози в нея. Той предпочиташе нещо по-агресивно, нещо мощно, което реве, а не мърка. Порше може би или ягуар.
Включи на скорост и бавно потегли на заден ход. Не видя сивата кола до последния момент и я удари странично, като бронята на мерцедеса блъсна задната врата на колата.
— Ти пък откъде се взе, по дяволите? — изруга той, като се загледа злобно в колата през огледалото за задно виждане. Съмняваше се, че е повредил мерцедеса — той беше много по-тежък от другата кола. Извърна се в седалката си. Шофьорът на другия автомобил излезе. Мартин се усмихна, като видя, че е жена, при това хубава.
— Жени шофьори — въздъхна Мартин, изключи от скорост и дръпна ръчната спирачка. Огледа жената отстрани, докато тя преминава към обратната страна на колата си. Беше брюнетка, привлекателна, с фигура на човек, който се занимава с аеробика. Двадесет и пет, тридесетгодишна и почти сигурно далеч над неговата класа. Тя сложи ръце на хълбок и огледа злобно повредата, а после ритна ядно предното колело. Мартин се усмихна на тази показност на яд, която не съответстваше никак на скъпите дрехи и грима като за модно списание. Отвори вратата и излезе.
— Не е много зле, нали?
Момичето се обърна към него с приятна усмивка.
— Идеално е.
Едва когато Мартин усети един пистолет да опира в кръста му, си спомни, че това е същата кола, която беше ги следвала по пътя към Челси Харбър предишната вечер.
Крамър гледаше през прозореца, когато Су Мин влезе в хола. Тя носеше кремав копринен костюм, със свободен панталон и сако с малка якичка, а в ръце държеше малка черна кожена чантичка.
— Добро утро — каза тя.
— Здравей — отвърна Крамър. — Ти написа ли си домашното?
Жената свъси вежди, учудена.
— Документите — обясни той. — Прочете ли ги докрай?
— А, да. Готови ли сме?
Говореше отсечено и делово и Крамър отново се замисли дали не си е представил откраднатата целувка.
Алан излезе от кухнята.
— Колата трябва да е долу — каза. — Да тръгваме.
Заедно отидоха до асансьора. Су Мин остана две крачки назад, сякаш искаше да се дистанцира от Крамър. Алан натисна бутона на асансьора и му се усмихна.
— Добре ли спа?
Крамър направи жест „горе-долу“ с ръка. Почти не беше спал.
Мери Хенеси избърса ръце в полата си. Те бяха мокри от пот, а не можеше да си позволи да се хлъзгат по волана. Усмихна се вътрешно, като осъзна колко странно е, че ръцете й са мокри от пот, а устата — суха. Преглътна, но мускулите в гърлото й сякаш не действаха. Ръцете й се разтрепериха и тя стисна волана силно, за да ги спре. Щеше да го направи. Наистина. След минутка-две щеше да помогне да убият виновника за смъртта на родителите й. Очакването имаше почти сексуален привкус. Толкова време беше чакала отмъщението и сега Дермот Линч щеше да й помогне да го получи.