— Използвай това — каза.
Крамър взе копринената риза и опита да спре кръвта от рамото на Алан. Куршумът, изглежда, беше излязъл от другата страна.
— Можеш ли да си мърдаш пръстите? — запита Крамър.
Видя как Алан размърда пръстите на дясната си ръка. Поне нервите му не бяха повредени.
— Мислиш ли, че отново ще мога да свиря на пиано? — запита Алан.
Крамър не успя да скрие усмивката си.
— Ще се оправи ли? — запита Су Мин.
— Да.
— Сега свърши ли се?
Крамър погледна към тялото на убиеца, проснато на земята и с ореол от съсирваща се кръв около главата.
— Да. Свърши се.
Каза го, но изпита някакво съмнение.
Крамър свали вратовръзката си и я захвърли върху един стол. Загледа се през прозореца към огромния град. Почти шест милиона души. Чудеше се колко от тях знаят за случилото се в подземния гараж. Може би половин дузина. Това не беше от операциите, които се разгласяват в пресата. Телата ще бъдат изнесени, боецът погребан в Херефорд с минимум суетни, името му ще бъде добавено към плочата на стената на полковия храм, където специалните части поменаваха загиналите по време на служба; убиецът вероятно щеше да бъде кремиран без служба, която да отбележи смъртта му. Нямаше да има следствие, нито пък разгласа.
Пистолетът му още беше в кобура, но Крамър не искаше да го вади. Изваждането на пистолета щеше да означава, че операцията е приключила, а Крамър все още не беше готов за такова нещо. Всичко стана толкова бързо, че не му остана време да мисли за бъдещето. Своето бъдеще.
Разтърка корема си. Болката вече беше постоянна, макар от време на време да имаше чувство, че вътре се врязва нож, който му напомняше, че не трябва да е самодоволен, предстоеше по-лошо. Докато се обучаваше и чакаше убиеца да се появи, Крамър беше успял да изчисти болката от мисълта си, но сега тя се върна с още по-голяма сила.
Той осъзна, че Су Мин не е в стаята с него. Отиде да я търси и я намери в кабинета на Вандермайер, застанала до бюрото. Вдигна поглед, когато той тръгна към нея.
— Крамър… — каза тя с разтреперан глас.
Трепереше сякаш от треска и в очите й се виждаха сълзи. Крамър пристъпи и я прегърна здраво, притисна я до себе си, сякаш от нея зависеше животът му. Малките й ръце се плъзнаха около кръста му и тя зарови лице в гърдите му. Крамър галеше черната й копринена коса с дясната си ръка, докато тя хлипаше.
— Хей, всичко е наред — успокои я той.
Улови образа си отразен в огледалната стена. Су Мин приличаше на дете до него и внезапно той се почувства едър и тромав. Крамър забеляза, че по лицето му все още стои кръвта на убиеца. Изглеждаше сякаш току-що е излязъл от пътна катастрофа, под очите си имаше черни кръгове, косата му беше рошава, а кожата му имаше нездрав цвят. До този момент не беше осъзнал колко болен изглежда. Тя го притисна, но почти без никаква сила и продължи да плаче тихо. Крамър се чудеше дали й е за първи път да види как убиват човек. Едно нещо беше да летиш с първа класа по света заедно с търговец на оръжие, но да видиш отблизо ефекта на онова, което продаваха, беше съвсем друго.
Звънецът на вратата се обади. Той опита да освободи ръцете й от кръста си, но тя го стисна още по-силно и не пожела да го пусне. Звънецът се обади отново.
— Трябва да отворя — каза Крамър.
Су Мин го пусна с нежелание и той се върна в хола, за да отвори вратата.
Пред него стоеше полковникът.
— Добре ли си?
Крамър кимна.
— Как е Алан?
— Лекарите казват, че ще се оправи. Алан твърди, че раната е повърхността, но той би го казал дори и ако му е откъсната ръката. Знаеш го какъв е.
— Да. Той ми спаси живота.
— Свърши си работата. Двамата си свършихте работата, Джокер. Трябва да се гордееш със себе си.
— Оплесках се — отвърна Крамър. — Оплесках се страхотно.
— Пипнахме убиеца и това е важното.
— Аз се гипсирах. Избутах Су Мин настрана, а след това се гипсирах. Обърках всичко.
Полковникът чукна с бастуна по дървения под.
— Я престани да се правиш на мъченик! Ние елиминирахме професионален убиец, най-добрият в занаята. И го направихме с минимум жертви. Никой не те вини, Джокер. Никой. Как е Су Мин?
— Шокирана е — отвърна Крамър.
— Лекарят идва насам. Той ще й даде нещо.
Крамър кимна, но не беше убеден, че Су Мин се нуждае от хапчета.
— Ами Мартин?
Полковникът се усмихна.
— Има само цицина на главата. Намираше се в багажника на мерцедеса, със завързани ръце и уста. Страшно се срамува.