— Късмет има, че онзи не го е убил.
— Не е било необходимо. Целта беше Вандермайер, а Мартин не е представлявал заплаха. Алан е бил заплахата.
Крамър потърка челото си с длан. Потеше се.
— Едно не мога да проумея — каза той. — Защо оня се поколеба?
— Какво искаш да кажеш?
— На мушката му бях, полковник. Точно на мушката. Но той чакаше.
— То беше цяла лудница, Джокер. Озовал се е посред престрелката. Ричардс се е появил. Алан е бил с изваден пистолет, нещата не са се развивали по плана му.
— Да, но в миналото винаги е бил добър професионалист. Нищо не го е обърквало.
— Никой не му е слагал капан преди.
Полковникът сложи ръка на рамото на Крамър, за да го успокои.
— Прекалено се тревожиш.
— Синдром на следтравматичен стрес ли? — запита саркастично Крамър. — Не мисля. Бил съм там и съм го правил. Но това беше различно. Нещо не е както трябва. Оня опита да ми каже нещо. Преди да натисне спусъка, искаше да ми каже нещо.
Полковникът стисна рамото му.
— Забрави това. Тревожиш се за нищо. Свърши добра работа, Джокер. Адски добра.
— Благодаря, полковник.
Крамър поклати глава, сякаш за да прочисти мислите си.
— А сега какво ще правим?
— Приключвам операцията. Ще пуснем отпечатъците на убиеца в лабораторията и до довечера ще знаем кой е.
— Исках да кажа, какво ще правим с мен?
Настъпи неудобна тишина, докато полковникът обмисли въпроса.
— Какво искаш да правиш — запита той накрая.
— Не знам. Наистина не знам.
— Защо не преспиш първо. Ще го обсъдим утре.
— Не че имам много варианти, нали?
— Ще го обсъдим утре — твърдо повтори полковникът. — Съгласен ли си?
Крамър кимна. Изпрати полковника до вратата, а после се върна в кабинета. Су Мин, изглежда, не беше мръднала от мястото си. Той я прегърна. Вече не трепереше, а стоеше неподвижна като шивашки манекен. Двамата останаха така неподвижни, загледани през прозореца.
Су Мин се съвзе първа.
— Трябва да се обадя на господин Вандермайер.
— Да. Ще се зарадва да чуе, че е на чисто.
Су Мин взе телефона и погледна Крамър. Посланието в погледа й беше очевидно. Искаше да говори насаме.
Крамър сви рамене и тръгна натъжен към хола. Загледа се през прозореца, потънал в дълбок размисъл.
Няколко минути по-късно тя се появи с един мобилен телефон в ръка.
— Иска да говори с теб — каза тя му и подаде апарата.
По линията имаше смущения и кратко забавяне заради спътника.
— Майк? Честито. Първокласна работа.
— Благодаря — каза Крамър.
Не мислеше, че двама души в болница и мъртъв боец от специалните части са повод за поздравления. Освен това все още се срамуваше от собственото си държане или липсата на такова.
— Майк, слушай? Помниш ли разговора ни? За руската пратка?
— Да.
— Е, искам да останеш с нея, докато дойда.
— Тя е в сейфа — отвърна Крамър. — Няма къде да отиде.
— Бих се чувствал много по-щастлив, ако ти я наглеждаш — каза Вандермайер. — Хонорарът, за който говорихме, е все още на разположение. Четвърт милион долара.
Крамър погледна Су Мин. Тя крачеше нагоре-надолу пред прозореца.
— Къде сте сега? — запита той.
— Мога да дойда за осем часа. Най-много девет.
Крамър кимна бавно.
— Добре. Ще бъда тук.
— Чудесно, Майк. Чудесно. Сега, ако обичаш, ми дай Су Мин.
Крамър й подаде телефона. Тя го притисна до ухото си и тръгна през антрето към кабинета, а обувките й не издаваха никакъв шум по полирания дървен под. На излизане от хола прошепна нещо в слушалката, но Крамър не чу какво.
Полковникът взе слушалката и набра личния номер на Дан Грийнбърг. Агентът от ФБР отговори на второто позвъняване. Полковникът му описа набързо ситуацията, но Грийнбърг го прекъсна още преди да свърши.
— Адски добра работа — каза той.
Полковникът го чу да вика на колегите си, че британците са хванали онзи.
— Заслужавате медал — каза Грийнбърг. — Освен това спестихте разходите за съдебен процес, а?
— Не беше нарочно, Дан — отвърна дяволито полковникът. — Той щеше да убие нашия човек.
— Същият начин на действие, както при предишните убийства, нали?
— Бил е близо и се е целил в главата — каза полковникът. — Не е бил сам. Имал е жена със себе си. И тя е мъртва.