— Не му е за първи път да си води помощници — обади се Грийнбърг. — Имаш ли представа коя е тя?
— Не, и едва ли някога ще разберем. Колата й изгоря. Ще проверим за пломби и зъбни протези, но дори не знаем откъде е. Ще имаме повече късмет с убиеца. Лицето му е разбито от куршум, но в момента проверяваме отпечатъците му. Изпращам ти копия от тях.
— Ако го имаме в архива, ще го открием — каза Грийнбърг. — Благодаря, полковник. Длъжник съм ти.
Полковникът постави слушалката на мястото й.
— Да, Дан — промърмори. — Определено си ми длъжник.
На вратата се позвъни. Су Мин все още се намираше в кабинета и затова Крамър стана от дивана и изохка, когато коремните му мускули се напрегнаха. Той отвори вратата и видя лекаря, когото за последен път беше виждал в училището в Уелс. Доктор Грийн огледа Крамър над бифокалните си очила в златна рамка.
— Сержант Крамър, няма да повярвате колко се радвам да ви видя цял.
Крамър отстъпи, за да го пусне да влезе. Докторът носеше същата кафява жилетка с кожени кръпки на лактите, с която беше и в Уелс. Крамър се запита дали това не е някаква своеобразна униформа, с която докторът предразполага пациентите си.
Лекарят остави черната си лекарска чанта на една от мраморните масички за кафе, а после се обърна към Крамър.
— Как се чувствате?
Крамър мислеше да отвърне нещо саркастично, но се въздържа. Знаеше, че човекът е искрен и само опитва да помогне.
— По-зле — отвърна. — Много по-зле.
Докторът кимна съчувствено.
— Ами как сте с перисталтиката?
Крамър се усмихна мрачно.
— Перисталтика? — повтори той.
— Знаете какво искам да кажа — отвърна доктор Грийн. — Как сте в тоалетната?
— Болезнено е — отвърна Крамър. — И с кръв.
— Постоянна болка?
— Постоянна, тъпа болка, като зъбобол. След това остри пристъпи, които отминават.
— И се засилват?
Крамър замълча за малко. Мразеше да се показва слаб, но осъзна, че няма смисъл да прикрива нищо. Болен беше и се нуждаеше от помощ. Кимна.
— Много по-зле.
Докторът се наведе над чантата. Ключалката й щракна и той извади шишенце с капсули. Подаде го на Крамър.
— Вземайте от тези колкото ви трябва, за да успокоявате болката. Но не повече от осем дневно. По-силни са от предишните.
Крамър взе шишенцето. На него нямаше етикет. Той се замисли дали пък лекарят не му намеква колко да вземе, ако реши да сложи край на всичко.
— Благодаря — каза той.
Доктор Грийн го изгледа сериозно.
— Ще вършат работа само временно. Седмица, може би малко повече. След това ще трябва да ви дам нещо по-силно, нещо в течна форма. Ще дойда да ви видя следващата седмица и ще видим как сте.
Крамър сложи хапчетата в джоба на сакото си. Искаше да глътне две още веднага, но това щеше да представлява прекалено голямо признание на лошото му състояние. Усмихна се насила.
— Надявам се да няма нужда.
Докторът го изгледа. Кимна, сякаш го разбра.
— Иска ми се да можех да направя повече.
— Не само вие, но и аз, докторе, но не се оплаквам.
Доктор Грийн затвори чантата си и я вдигна.
— Казаха ми, че момичето може да има нужда от мен. Как се казва? Сю или нещо такова?
— Су Мин — отговори Крамър. — Сега е добре.
Докторът вдигна едната си вежда.
— Мисля, че аз трябва да преценя това.
Крамър кимна уморено.
— В кабинета е. По коридора, вдясно.
Изчака доктора да излезе от хола, преди да извади шишенцето от джоба си. Преглътна две таблетки на сухо, като за малко не се задави с втората. Седна на дивана срещу балкона и изсипа капсулите от шишенцето в дланта си. Тридесет и шест. „Повече от достатъчно“ — обади се нещо в него. Върна капсулите в шишенцето и зави капачката му.
Доктор Грийн излезе от стаята.
— Изглежда, се е поуспокоила — каза той на Крамър.
— Предписахте ли й нещо?
Докторът поклати глава.
— Най-доброто за нея е чаша горещ, сладък чай. И някой да поговори с нея.
— Аз ще се погрижа — каза Крамър.
Стана и изпрати лекаря до вратата.
На прага той се обърна. Сложи длан на рамото на Крамър.
— Надявам се да се видим отново.
Крамър го изгледа спокойно.
— Не се надявайте, докторе — отговори тихо.
Докторът го изгледа в очите няколко секунди. На Крамър му се стори, че търси подходящи думи, но преди да успее да каже нещо, той затвори вратата. Върна се при дивана и седна. Шишенцето с таблетките се намираше върху масичката, той го взе и го разтърси. Докторът беше казал осем. Крамър смяташе, че шестнадесет ще са по-добре, за да е абсолютно сигурен. Започна да развива капачката, но изведнъж спря. Засрами се от постъпката си. Нямаше чест в гълтането на хапчета — това беше изходът на страхливеца. Хапчета вземаха крадливи счетоводители или обидени съпруги. Войниците не правеха така. Войниците се биеха като мъже и умираха като такива.