Извади пистолета от презраменния си кобур, изхвърли пълнителя и провери дали е зареден догоре — ненужна мярка, защото не го беше използвал, откакто тръгна от Уелс. Усмихна се вътрешно, защото си спомни един виц, научен по време на разузнавателна мисия във Фолкландските острови, когато прекара три дни в окопите, пиеше дъждовна вода и ходеше по нужда в найлонова торбичка. Във вица аржентинците играят на руска рулетка с автоматичен пистолет и тогава Крамър реши, че по-смешно нещо не е чувал. Сега, когато държеше в ръката си зареден автоматичен пистолет, вицът не му се струваше толкова забавен. Пъхна обратно пълнителя и премести предпазителя. Гърлото му беше сухо, но по-лесно щеше да преглътне куршум, отколкото капсулите.
Крамър си пое дъх дълбоко. Тъпата болка в стомаха започна да се губи. Чудеше се дали лекарството е започнало да действа, или пък страхът от предстоящото стимулираше естествените болкоуспокояващи възможности на тялото. Няколко пъти си пое дълбоко дъх, след което вдигна бавно пистолета така, че цевта да опира във върха на носа му. Усети миризмата на смазката от последното почистване. Облиза устните си. Бяха сухи като гърлото му. Затвори очи като при молитва, но Майк Крамър отдавна не вярваше в Бог или във висши сили. Не смяташе, че ще посети небето, а само едно тъмно и празно място без болка и съжаления. Трябваше просто да вкара цевта в устата си и да натисне спусъка. Стрелял беше с пистолета хиляди пъти в училището под насърчителните викове на Алан. Можеше да натисне спусъка за последен път. Представи си спокойния и уверен глас на Алан: „Насочи. Прицели се. Поеми си дъх. Издишай. Натисни, плавно.“ Крамър пъхна цевта между устните си. Почти се задави от металния цилиндър, когато палецът му се сви около спусъка. Пое дълбоко дъх. След това започна бавно да издиша.
— Крамър?
Гласът на Су Мин прониза мислите му като копие. Той отвори очи. Преди да успее да мръдне, тя беше хванала ръцете му и отстрани пистолета от лицето му.
— Какво правиш, по дяволите?
— На какво ти прилича?
— Как смееш? — запита тя гневно.
Изви пистолета и го измъкна от ръцете му. Той беше много по-силен от нея, но тя го изненада.
— Как смееш?
Жената стоеше пред него с гневно бляскащи очи.
Крамър беше истински объркан.
— Какво искаш да кажеш?
Тя вдигна пистолета пред лицето му.
— Щеше да го направиш тук, в мое присъствие? Според теб как бих се чувствала? Да се самоубиеш, когато съм в съседната стая? И какво точно се очаква от мен, Майк Крамър? Да чакам за линейката ли? Или да те държа в ръцете си, докато умираш?
— Хей…
Тя поклати глава.
— Никакво „хей“ не ми пробутвай, да не си посмял да ми викаш „хей“!
Тя тресна пистолета върху масичката за кафе.
— Господи, Су Мин, внимавай — каза Крамър. — Може да гръмне.
Тя го изгледа злобно и Крамър не можа да сдържи усмивката си.
— Не ми се смей — обади се тя. — Не е смешно.
Крамър вдигна ръце в знак, че се предава.
— Не се смея на теб. Просто това е някаква ирония. Ето, щях да… сещаш се… а сега се притеснявам, че пистолетът може да гръмне случайно.
— Английски хумор може би? — каза пренебрежително Су Мин.
— Само че аз не мисля, че има нещо забавно в опита да се самоубие човек.
Крамър се облегна на дивана и погледна настрани. Тя взе шишенцето с хапчетата.
— Какво е това?
— Болкоуспокояващи — отвърна Крамър.
Жената свъси вежди и седна до него на дивана. Сложи ръка на крака му, докосването й беше леко като детска целувка.
— Много ли си болен? — запита тя.
— Много — отговори Крамър.
Най-после се обърна и я погледна.
— Според теб защо бих…
— Не знаех — каза Су Мин. — Не бях разбрала за това.
— Мислех си, че имаш такива способности — отбеляза Крамър, без да успее да скрие горчивината в гласа си.