— Имам чувства и толкова. Но винаги ми е било трудно да те разчета, Крамър.
— Защо?
Су Мин сведе очи.
— Бях объркана.
— Е, сега знаеш — обади се той.
Погледна я. Косата й беше паднала над лицето като черно було.
— Какво искаш да кажеш с това „объркана“?
— Нищо — отговори Су Мин.
Крамър изсумтя тихо.
— Не че сега това има значение.
— Какво искаш да кажеш?
— Аз умирам, Су Мин. Няма да оздравея и нищо не може да се направи. Аз умирам и ще умра в много болка.
— Няма ли…
— Няма нищо — рязко я прекъсна той. — Няма чудодейно лекарство, операция или друго.
Су Мин вдигна шишенцето с капсули.
— Тези неща не помагат ли?
— Малко. Но не са лекарства, а само притъпяват болката. Те са само временно решение. Но не ми се говори за това. Иди си. Остави ме сам.
— Значи си в състояние да се самоубиеш?
Крамър сви рамене вяло.
— Недей да усложняваш нещата.
Тя отметна косата зад ушите си. В очите й се виждаха сълзи, но тя започна да мига, за да ги скрие, тъй като не искаше той да я види разплакана.
— Помниш ли, като ми гледа с книгата? — запита Крамър.
— Разбира се.
— Трябваше да задам въпрос, нали?
Су Мин кимна.
— И помниш ли отговора?
— Край на тъгата — тихо отвърна тя.
— Точно така. Край на тъгата. И аз сам трябваше да предизвикам този край. Това каза И Чин. Промяната трябва да дойде отвътре. Това беше отговорът на въпроса ми.
— А какъв беше въпросът, Крамър?
Крамър потри длани, сякаш да се стопли.
— Исках да знам как ще умра — отговори той с дрезгав шепот.
Су Мин мълча няколко секунди, а после внезапно го прегърна и се притисна в него. Той почувства меко докосване по бузата си и разбра, че тя го е целунала.
Полковникът седна на бюрото, докато двама бойци изнесат големите кашони от апартамента. Телефоните и факс апаратите все още стояха на мястото си. Полковникът се беше надявал да получи потвърждение за самоличността на убиеца, преди да тръгне за Херефорд, но очевидно това нямаше да стане. Помисли да позвъни на Дан Грийнбърг, за да види дали ФБР са успели да намерят нещо в своите архиви, но се въздържа. Сигурен беше, че Грийнбърг ще го информира, ако намери нещо.
В поставка към факс апарата лежеше сноп хартия. Тя представляваше информацията, изпратена от Грийнбърг, когато убиецът беше нападнал. Полковникът не беше намерил време да прегледа съобщенията. Взе ги с намерението да ги пусне в машината за унищожаване на документи, но се въздържа да го стори. Разгърна снопа. В него имаше двадесетина листа, повечето от досиета на ФБР. Полковникът седна във високия си стол и се зачете. Антон Медели представляваше нещо много кофти и ако не седеше заключен в затвора „Марион“, можеше спокойно да бъде заподозрян в извършените напоследък убийства. Затворът „Марион“ беше заведение със свръх максимална сигурност, построено от Американското федерално бюро за затворите като замяна на Алкатраз. Беше заобиколен с деветметрова ограда и устойчиви на куршуми наблюдателни кули. Там се озоваваха само най-лошите и без изключение ги държаха в единични килии. Според психиатричните доклади преди осъждането на Медели той имал психопатни склонности, но добре осъзнавал какво прави. Измъчвал над дузина мъже и жени, а после ги убивал. Според психиатрите не присъствал сексуален мотив и изглежда, Медели се е интересувал повече от това да причини болка. И след като се насител да измъчва жертвите си, винаги ги убивал по един и същи начин — два изстрела с пистолет: един в лицето, другия в сърцето.
Полковникът се почеса по брадата. Според докладите Медели вярвал, че ако застреля човек в главата, ще затвори душата му в тялото и ще продължи мъченията му във вечността. Мъжът беше очевидно луд, но психиатрите твърдяха, че е нормален и че трябва да бъде съден като такъв. Полковникът се замисли дали някой роднина на Медели не е решил да продължи наследеното от него. Прехвърли няколко листа и стигна до един с биографични данни. Медели беше петдесет и две годишен, не се беше женил и нямаше деца. Бил е едно дете в семейството и майка му починала, когато бил дванадесетгодишен, а баща му го насилвал телесно и умствено. Медели бил взет под опека и прекарал четири години с други родители, които според него също го насилвали точно като баща му. Изглежда, Медели нямаше близки хора и полковникът отхвърли теорията си за член на семейството, убит от Алан в паркинга. Медели беше напуснал дома за сираци на шестнадесет години и прекарал остатъка от живота си на свобода и по затворите, отначало за кражба на коли и скоро след това за измами с пощенски чекове. Не беше известно да има приятели или съдружници — истински единак.