В досието се съдържаха резюмирани доклади на аналитиците на ФБР от Куантико, посещавали Медели в затвора „Марион“, независимо че бил необщителен. Последните два листа посочваха посетителите на Медели в затвора. Полковникът проследи списъка с пръст. Нямаше членове на семейството, нито приятели и всички имена бяха на полицаи, адвокати или психиатри. Името на Бърнард Джакман се появяваше на втория лист, като първоначално посещенията при Медели бяха по веднъж месечно, но след това зачестяваха, като в един момент той се срещал с убиеца цяла седмица. Името на Джакман отсъстваше от последния раздел на списъка, мястото му очевидно е било заето от друг аналитик. Полковникът осъзна, че вероятно тогава Джакман е напуснал бюрото и е започнал свой бизнес.
Един от бойците се върна в апартамента.
— Готови сме, шефе.
— Добре, Блеки, можеш да вземеш комуникационната техника.
Полковникът пъхна листата в машината за унищожаване на документи до бюрото.
— И тази машина — добави той.
Звънецът на вратата стресна Крамър и го събуди. Няколко секунди не можа да разбере какво става, докато осъзна, че е легнал на дивана с лице, заровено в меката черна кожа. Обърна се. Небето отвън беше потъмняло и сред облаците блещукаха няколко звезди.
Когато Крамър се изправи, му се зави свят, и той се зачуди дали това не е от болкоуспокояващите. Звънецът на вратата се обади отново. Су Мин влезе от антрето в хола.
— Аз ще отворя — каза тя.
— Да, извинявай — отвърна Крамър. — Заспал съм.
Той забеляза едно одеяло върху краката си.
— Знам — отговори тя с усмивка.
Преоблякла се беше в сини дънки и бяла копринена риза и изглеждаше свежда и чиста, сякаш току-що е взела душ.
Крамър усети нещо горчиво в устата си. Преглътна и направи гримаса. Огледа се и видя, че хапчетата и пистолетът не са вече на масичката. Су Мин сигурно ги е махнала, докато той е спал. Разтърка лицето си с ръце. Когато ги свали, Су Мин беше отворила вратата. В стаята влезе един мъж с тънко кожено куфарче. Той беше към петдесетгодишен — енергичен дребен човек, на ръст до метър и седемдесет. Косата му беше пригладена назад и имаше охранения вид на човек, който живее с големи сметки.
— Това е господин Вандермайер — каза Су Мин, докато затваряше вратата.
Вандермайер тръгна през стаята с протегната ръка като на продавач на коли на старо, който поздравява евентуален клиент.
— Майк, радвам се най-после да се видим!
Крамър се изправи нестабилно на крака, все още дезориентиран. Вандермайер грабна ръката му и я разтърси ентусиазирано. Крамър разпозна гласа му, но се изненада от външността. Вандермайер носеше безупречен и очевидно скъп костюм по поръчка, а под колосания маншет на бялата му риза блесна златен „Ролекс“, когато се ръкуваха, но очакваше далеч по-едър мъж. Въпреки че Вандермайер имаше дълбок и авторитетен глас, самият той не впечатляваше. Най-малкото, приличаше на дребен мошеник и имаше остри черти, които напомниха на Крамър за дребна птица.
— Щях да пристигна по-рано, но трафикът беше ужасен — каза Вандермайер. — Исках да монтираме хеликоптерна площадка, но съседите отказват.
— Жалко — каза Крамър.
Вандермайер пусна ръката му и постави куфарчето си на един нисък перваз. Пистолетът на Крамър лежеше там заедно с болкоуспокояващите лекарства. Вандермайер вдигна вежди, като видя пистолета.
— „Валтер“-РРК — каза той. — Мислех, че специалните части използват „Глок“.
— Аз съм бивш служител на специалните части.
Вандермайер кимна.
— И така да е, това не е от любимите ми оръжия. Може ли? — посочи той пистолета.
— Разбира се — отговори Крамър.
Вандермайер взе оръжието, извади пълнителя и го разглоби бързо и ефикасно, след което го събра също така ефективно и бързо. Крамър имаше чувството, че той го прави само за да покаже колко добре познава този пистолет. Вандермайер му върна пистолета и без да се замисли, Крамър го пъхна в презраменния кобур под якето си. Забеляза, че Су Мин го гледа тревожно, но преди тя да успее да каже нещо, Вандермайер отиде до нея и я прегърна през раменете.
— Как си, мила?
— Страхотно — отвърна тя.
Вдигна глава нагоре и го целуна по устните. Крамър почувства внезапно дърпане вътре в себе си и изненадано осъзна, че ревнува. Извърна се, за да не гледа повече, като подозираше, че демонстративната привързаност на Вандермайер е хитрина също както онова с пистолета.