— Липсвах ли ти? — запита Вандермайер.
— Да — тихо отговори Су Мин.
Вандермайер кимна, сякаш остана доволен. Обърна се към Крамър.
— Е, Майк, получи ли пратката?
— Тя е в сейфа — отвърна Су Мин преди Крамър. — Ще я донеса.
Когато Су Мин излезе, Вандермайер се приближи до прозореца и погледна навън.
— Не мога да се наситя на тази гледка.
— Да — каза Крамър без ентусиазъм.
— Най-добрият изглед в Лондон.
Крамър не отговори.
— Ти откъде си, Майк?
— Глазгоу.
— Така ли? Шотландски, а?
— Шотландец — поправи го Крамър. — Шотландски са уискитата.
— Не говориш като шотландец — каза Вандермайер. Хвана ръце зад гърба си и изправи рамене.
— Да, махнах се, когато бях още млад.
— За да се запишеш в армията ли?
— Да.
На Крамър не му харесваше да разговаря с този човек. Не беше сигурен дали е така, защото не обичаше да отговаря на въпроси за миналото си, или заради отношението на Вандермайер към Су Мин. В държането му имаше нещо собственическо, сякаш тя е просто допълнение към колата, апартамента, самолетите.
— Е, вече няма да трябва да работиш, с парите, които ти давам.
Крамър се усмихна горчиво.
— Да, ранно пенсиониране.
Су Мин се върна в хола с металното куфарче. Тя го подаде на Вандермайер, който й благодари с усмивка.
— Какво ще правите с това? — запита Крамър.
Вандермайер седна в един от фотьойлите от кожа и стомана и метна куфарчето на коленете си.
— Зависи — каза и натисна ключалките, които се отвориха с щракане.
— От какво?
— Най-напред ще накарам хората си да го проверят. И ако това е каквото ми казаха, че е, ще купувам колкото мога.
— И после?
Вандермайер извади металната бутилка. Държеше я с благоговение, сякаш е свята икона.
— Тогава? — повтори Вандермайер, без да отклонява погледа си от бутилката.
— На кого ще го продадете?
Вандермайер се ухили.
— На онзи, който дава най-много, Майк. На онзи, който дава най-много.
— Без значение кой е той?
Вандермайер върна бутилката в куфарчето. Затвори капака, извади една кърпичка от джоба си и грижливо избърса ръцете си.
— Това е бизнес, Майк. Стока, както всяка друга.
— Използва се в ядрените оръжия — каза Крамър.
Вандермайер рязко се извърна към Су Мин. Тя видимо се сви, сякаш я е ударил. Вандермайер се усмихна и отново се обърна към Крамър.
— Също и стоманата, Майк. Да спрем ли да продаваме стомана?
Той остави куфарчето на пода до стола си и скръсти крака.
— Има голяма разлика.
Вандермайер сви пренебрежително рамене и върна кърпичката в горния си джоб, като се постара да я нагласи правилно.
— Всеки гледа на нещата посвоему, Майк. Освен това тази стока може да се използва за различни цели.
— Казваш, че няма да се използва в бомба?
Вандермайер се наведе напред и облегна лакти на коленете си.
— Не. Не казвам това. Но пък и не е твоя работа, нали?
Той вдигна вежди и кимна, сякаш искаше да накара Крамър да се съгласи. Крамър просто го гледаше, без да може да скрие презрението си. Вандермайер стана и отиде до един шкаф с напитки, направен от стъкло и стомана. Взе една бутилка двадесетгодишно малцово уиски и разви капачката. Наля си голяма доза.
— Искаш ли шотландско? — Усмихна се тънко. — Или пък е шотландец?
Крамър поклати глава. Вече не усещаше вкуса на уискито. Загубил беше вкуса си за всичко. Телефонът звънна и Су Мин вдигна слушалката. Тя свъси вежди и сложи ръка върху слушалката. Погледна към Вандермайер.
— Долу има посетител за теб. Някой си господин Джакман.
— Джакман? — обади се Крамър. — Бърнард Джакман?
Су Мин кимна.
— Познавате ли го? — запита Вандермайер.
— Той е аналитикът от ФБР — отвърна Крамър. — Е, бивш аналитик от ФБР. Изготви профила на убиеца. Какво ли иска?
— Има един начин да разберем — каза Вандермайер.
Махна с ръка към Су Мин.
— Кажи му да се качва. Искам да се срещнем.
Су Мин предаде съобщението на портиера и върна слушалката на място.