— Идва — каза тя.
— Какъв е той? — запита Вандермайер.
Крамър сви рамене несигурно.
— Умен е, но честно казано, не ни помогна много. Това, че знаехме особеностите на убиеца, не ни помогна да го заковем, копелето му с копеле. Алан с неговия „Глок“ свърши тази работа.
— Изчакай — каза Вандермайер. — Едно от най-ценните умения на Су Мин е, че може да преценява хората. Да решава дали може да им се има доверие или не.
Той взе металния куфар и го заключи.
— По-добре е да върна това в сейфа — каза той. — Бивш агент на ФБР…
Остави изречението недовършено и отиде в антрето към кабинета си.
Су Мин се приближи до Крамър. Изглеждаше сякаш иска да каже нещо, но преди да проговори, на вратата се позвъни. Тя подскочи, сякаш стресната от шума, и очите й останаха фиксирани върху Крамър. Отново се позвъни. Су Мин отстъпи назад, след това се завъртя на пети и отиде до входната врата. Отвори я и се отмести. Там стоеше Джакман. Носеше тъмнозелено яке и сив свободен панталон и когато влезе в стаята, Крамър забеляза, че е без опашчица. Косата му изглеждаше по-светла, сякаш е бил на слънце.
Джакман не обърна внимание на Су Мин и тръгна през хола. Стисна ръка на Крамър.
— Не ви очаквах — каза Крамър.
— Дойдох веднага, щом чух. Исках да получа подробностите от вас, още докато са свежи.
— Подробности?
— За опита за убийство. Необходимо ми е да разбера всичко, което стана. За архивите. Ами Вандермайер? Той тук ли е?
— Пристигна малко преди вас — отговори Крамър. — Полковникът ли ви повика?
— Адски хубав апартамент — каза Джакман и се огледа. Крамър се учуди дали Джакман не го е чул, или нарочно не обърна внимание на въпроса му.
— Друг свят, нали? — запита Джакман, като се обърна, широко усмихнат.
Крамър се запита какво ли е станало с опашчицата. Акцентът също беше друг. По-слабо тексаско провличане и потвърди звуци. Повече като по източното крайбрежие или Средния запад.
— Е, ще се запозная ли с човека, чийто живот спаси? — запита Джакман.
— В кабинета е — отвърна Су Мин.
Преди Крамър да го спре, Джакман тръгна през антрето. Крамър и Су Мин го последваха в кабинета, където Вандермайер разглеждаше списък с цени на акции на един от многото си монитори. Вдигна поглед при звука от стъпките им, а после се усмихна. Усмивката беше от същия тип, какъвто използваше и Джакман — безчувствено оголване на зъбите, бледо копие на истинската усмивка. Не беше приятна.
— Вие сте аналитикът, така ли? — каза Вандермайер.
Джакман кимна.
— А вие сте целта, така ли? — каза и усмивката му се уголеми.
— Вече не — засмя се Вандермайер. Подаде ръка.
Джакман също се засмя. Ръката му се пъхна в якето и се показа от там с късоцевен револвер. Приближи се към Вандермайер с протегната ръка и го застреля от упор в лицето. Преди краката на убития да се подгънат, Джакман стреля отново, този път в гърдите му.
Су Мин изпищя, докато Вандермайер падаше назад, с лице и гърди превърнати в кървава каша. Крамър посегна за пистолета си, но преди да го изтегли, Джакман се извърна и насочи оръжието си в лицето му.
— Много си бавен, Майк.
Крамър замръзна. Су Мин гледаше надолу към Вандермайер. Тялото на пода помръдна, а после се отпусна. Джакман не й обърна внимание.
— Извади пистолета си бавно — каза той. — С палеца и показалеца на лявата си ръка.
Крамър изпълни нареждането.
— Пусни го на пода, а после го ритни насам.
Крамър се подчини. Пистолетът спря до левия крак на Джакман. Аналитикът клекна, като продължаваше да сочи с пистолета си към Крамър. Взе валтера и се изправи. Су Мин беше вдигнала ръце до лицето си, с широко отворени от шока очи. Джакман й махна с пистолета да застане до Крамър.
— Е — каза му той. — Не можеш да си представиш колко чаках момента, за да си поговорим с теб, Майк.
Полковникът огледа апартамента. Оборудването, монтирано преди операцията, беше демонтирано. Останаха само мебелите, които си бяха тук и преди. Полковникът седеше на фотьойл с големи облегалки за ръце, разположен до празен шкаф за книги. Наведе се напред, събра дланите си и наведе глава, сякаш за да се моли. Нещо не беше както трябва, но не знаеше какво. Би трябвало да е безкрайно щастлив — постигнал беше целта си с относително малко пострадали. Но някъде в съзнанието му оставаше едно неприятно съмнение, усещане за недовършена работа.
Блеки надникна иззад вратата.
— Всичко е опаковано, шефе — каза той. — Идвате ли с нас?