— Не. Ще поостана малко — отвърна полковникът. — Имам собствен превоз.
Един от телефоните на бюрото иззвъня. Боецът погледна полковника с очакване, но той поклати глава.
— Аз ще отговоря.
Обаждаше се един главен инспектор в Скотланд Ярд, един от малкото цивилни във Великобритания, които знаеха за операцията.
— Боя се, че има добра и лоша новина — каза главният инспектор.
Сърцето на полковника замря.
— Не сте открили на кого са отпечатъците?
— О, открихме, и още как. Проблемът е, че той не е нашият убиец.
— Не разбирам.
— Убитият от вас човек е Дермот Линч. От Белфаст. Той е…
— Знам кой е — прекъсна го полковникът.
Искаше му се да пита дали не е възможно да са сгрешили, но знаеше, че главният инспектор е прекалено взискателен, за да позвъни с неточна информация.
— Проблемът е, че Линч беше под наше наблюдение доста време през миналата година — продължи инспекторът. — В Белфаст и навсякъде из Северна Ирландия. Знаем точно къде е бил по време на трите убийства. А и за него би било практически невъзможно да пътува до Съединените щати, без ние да знаем за това. Той е в списъците на ФБР.
Полковникът не каза нищо, но челото му се покри с дълбоки бръчки. Ако човекът, когото Алан уби, е Дермот Линч, то убиецът е все още на свобода. И договорът за убийството на Вандермайер е още в сила.
— Ало, още ли сте на телефона? — запита главният инспектор.
— Да. Извинявай, просто мислех.
— Възможно ли е да сме се объркали и убийствата да са били дело на ИРА? — запита главният инспектор. — Може би ИРА навлиза в нови територии. Продава опита си на онзи, който плаща най-много.
— Такава вероятност не съществува — отвърна полковникът.
— В такъв случай Линч сигурно е имал лична причина да нападне вашия човек?
— Боя се, че е така.
— Значи нещастно съвпадение и нищо повече, така ли?
Полковникът въздъхна.
— Да. Просто лош късмет. Най-лошият късмет. Както и да е, благодаря, че ме предупредихте толкова своевременно. Ние вече прибираме. Очевидно, предвид думите ви, операцията продължава. Ще информирам своя колега в Щатите.
Полковникът благодари на главния инспектор и прекъсна връзката. Не изгаряше от нетърпение да говори с Грийнбърг. Тъкмо щеше да набере телефона на агента на ФБР, когато се досети, че Майк Крамър все още не знае за най-новите събития. И сега, когато Алан и Мартин бяха в болница, полковникът трябваше да осигури други телохранители. Набра апартамента на Вандермайер.
Су Мин подскочи при звъна на телефона.
— Остави го — нареди Джакман.
Продължи да държи пистолета насочен към главата на Крамър.
— Нека си звъни.
— Защо правите това? — запита Су Мин.
— Не би разбрала — отвърна Джакман.
— Всичко е наред, Су Мин — каза Крамър. — Той не търси теб.
— Така ли — засмя се подигравателно към Крамър. — В такъв случай кажи ми, Майк, какво точно искам?
Крамър впери очи в Джакман, който отвърна на погледа му.
— Не знам — призна Крамър. — Не е пари, нали?
— Имам достатъчно — отговори Джакман. — Повече от достатъчно. Никога не е било за парите.
Телефонът продължаваше да звъни.
— И какво тогава? Предизвикателството?
Джакман поклати глава.
— Няма предизвикателство всъщност. Не и за човек като мен. Всичко е в планирането. Знаеш го. Ти си войник.
— Бях — отговори Крамър. — Бях войник. Вече не съм.
— Седни! — извика Джакман към Су Мин.
Тя бавно се прокрадваше към вратата, но той я спря на място.
— Аз, аз… — поде тя, но Джакман махна с пистолета към нея.
— Седни — повтори той.
Джакман държеше пистолета си насочен към двамата, докато седна в един кожен фотьойл, а после се прицели в Крамър.
— Колко души си убил, Майк?
— Не знам — отговори Крамър.
— Бабината ти, знаеш.
Телефонът спря да звъни.
— Колко?
— Девет.
Джакман се усмихна широко.
— Така ли? Девет? Аз съм убил петнадесет.
— Това не е състезание, Бърни — каза Крамър.
В досиетата му пишеше само за дванадесет души. Запита се дали Джакман лъже за бройката.
— Бърнард — каза Джакман, като наблегна на втората сричка. — Бърнард, не Бърни.
Крамър сви рамене, сякаш му беше все едно.
— Петнадесет? И все за пари?