Полковникът се извърна, за да погледне Крамър. Бавно поклати глава.
— Не — отговори тихо, а гласът му едва се чуваше над шума на вълните, които се разбиваха във вълнолома. — Напълно сме сигурни, че ще успее.
Крамър не отговори.
— Никога не е оставял следи — продължи полковникът. — Никакви отпечатъци, кръв или тъкани. Нищо. Недостатъчно е да го хванем близо до теб с пистолет в ръка. Това не е дори опит за убийство, а притежаване на оръжие, а нищо чудно да има и разрешително за него. Даже и да насочи пистолет към теб, какво е това? Заплашително поведение? Може би опит за убийство. Ако имаме късмет, ще го вкарат за пет години. Не, той трябва да дръпне спусъка. Направи ли го, значи сме го пипнали.
Крамър кимна, най-после разбираше за какво става дума.
— И ако дръпне спусъка, аз умирам, така ли?
Полковникът кимна утвърдително.
— Но ще имаш шанс. Ще бъдеш въоръжен; ако го видиш да се приближава, ще можеш да стреляш първи. Шансът е по-добър от този на жертвената коза.
— Той ще ме убие — каза Крамър с равен глас.
— Но ще умреш с чест. В бой. Срещу истински професионалист. Не е ли това по-добрият начин? По-добър, отколкото да те застрелят тези побойници?
Крамър отново се загледа към морето.
— Вие така ли бихте искали да умрете, полковник?
— Ако имах възможност, да. — Гласът на полковника беше равен и спокоен. — Ти решавай, Джокер. Ако искаш да умреш сега, аз просто ще си ида.
Полковникът погледна към мъжете на плажа. Намираха се на около четвърт миля от тях и продължаваха да се приближават. Другите двама бяха стигнали края на вълнолома, а младежът вървеше по пътя зад тях, стиснал вестника с две ръце.
— Нямаш много време — каза полковникът. Тупна с бастуна по бетона и звукът му наподоби изстрел.
Крамър се изсмя студено.
— Да — каза и замълча. — Откъде знаете, че ще дойде да ме убие?
— Знаем една от бъдещите му жертви. Ще ти обясня по-късно, но търсим някой да заеме мястото му.
След кратка пауза запита:
— Е?
Крамър потърка брадата си и въздъхна.
— Добре.
— Сигурен ли си?
Крамър присви очи и погледна полковника.
— Какво? Сега се опитвате да ме накарате да се откажа ли? Казах, че ще го направя и ще го направя.
Полковникът постави ръка на рамото му и го стисна.
— Благодаря.
Крамър поклати глава.
— Не го правя заради вас, полковник. Правя го заради себе си. Но първо трябва да се погрижим за тези.
Кимна към вълнолома, където двамата от ИРА крачеха забързано към тях. Единият с шлифера притискаше ръце към тялото си, очевидно хванал нещо. Оръжие, вероятно автомат. Мъжете на плажа вече тичаха с готови за стрелба пистолети.
Полковникът извади малък приемо-предавател от джоба си, натисна бутона и бързо каза нещо. Крамър не разбра думите му, но след няколко секунди чу рева на две мощни турбини и един огромен червен хеликоптер „Уестланд Сий Кинг“ се появи иззад Окото на Ирландия. Предният му ротор се наведе напред и хеликоптерът се понесе във въздуха към тях.
— Дявол да ви вземе, полковник — извика Крамър, за да надвие шума на турбините. — Знаели сте, че ще приема, нали?
Полковникът не отговори, докато хеликоптерът се завъртя и после се спусна на около метър над вълнолома, а роторът му заравняваше водата отдолу. Подкани с бастуна си Крамър да се качва първи. Крамър погледна през рамо за последен път, оглушен от рева на турбините. Брадатият мъж беше извадил автомат „Калашников“ изпод шлифера си и го държеше, очевидно несигурен дали да стреля или не. За момент очите им се срещнаха и Крамър усети омразата, която бликаше от него, а после една ръка се протегна от утробата на хеликоптера и го дръпна, или по-скоро го вмъкна вътре.
Линч вдигна автомата нагоре с приклада и го мушна под шлифера си, когато огромният хеликоптер се вдигна и рязко зави наляво.
— Какво беше това, по дяволите? — запита О’Риордан.
— Да ме таковат, ако знам — отговори Линч. Гледаше към отдалечаващия се хеликоптер, а черната му къдрава коса се вееше на вятъра. Фицпатрик и Маквий дотичаха задъхани при тях.
— Приберете оръжието, момчета — каза Линч. — Не сме тук, за да стреляме по хеликоптери.
Двамата пъхнаха пистолетите в джобовете на якетата си.
— Какво става, Дермот? — запита Маквий.
Линч не му обърна внимание. Извърна се и огледа пътя към пристанището, като почти очакваше да види взвод въоръжени войници, тръгнали към тях. Но нямаше никой. Това не беше капан, за което само можеше да бъде благодарен, но пък внезапното отлитане на човека от специалните части ставаше по-объркващо.