— В повечето случаи. Както казах, не е за парите. Силата. Силата да отнемеш живот. Това не е ли най-невероятното чувство, Майк? Да отнемеш живота на друг човек?
Крамър разтри тила си в опит да го раздвижи.
— Не. Такова нещо не съм чувствал. Не съм го правил за удоволствие. Това ми беше работата.
— Да убиваш не е работа — каза Джакман. — То е призвание.
— Ти си откачен.
Джакман се усмихна тънко.
— Не, не съм откачен. Аз съм интервюирал психари, Майк. Прекарвал съм много време с тях, ровил съм се в главите им. Знам как действат. Не съм откачен.
Крамър вдигна ръце напред, с дланите нагоре.
— Добре де, не си откачен.
Джакман присви очи.
— Не се будалкай, Майк. Не си достатъчно умен, за да си играеш на такива игрички с мен.
Крамър не отговори. Телефонът отново звънна.
— Как се чувстваш, когато убиеш някого?
Крамър помисли над въпроса няколко секунди.
— Никак през цялото време. Просто бях обучен да го правя.
Джакман свъси вежди, сякаш не разбираше.
— Не се вълнуваш? Не те обзема удоволствие?
Крамър не можеше да повярва на ушите си. Никога не беше обичал да убива. Никога. И не знаеше някой от специалните части да обича това. Нищо вълнуващо нямаше в това да отнемеш чужд живот, освен в огъня на битката. Той беше участвал в престрелките във Фолкландските острови и в Северна Ирландия, и бе убивал хора, за да спаси собствения си живот, но не беше изпитвал въодушевление нито пък прилив на адреналин.
— Не — каза. — Никога не ми е харесвало.
— Не ти вярвам — отвърна Джакман. — Това е най-хубавото чувство на света. Това е върховната сила. А да го правиш отблизо, да застанеш пред някого и да го гледаш, докато умира, това е абсолютно най-хубавото. По-хубаво е от дрога, от секс, от всичко.
Джакман поклати глава оживено.
— Не ми казвай, че не ти харесва, Майк.
Крамър скръсти ръце на гърдите си. Почувства нещо твърдо върху дясната си ръка. Камата. Беше забравил, че тя е все още закачена към лявата му китка.
— Не познавам никой в специалните части, който да харесва да убива. Може да им харесва да са в бой, но то е, защото така са обучавани. Но убиването — не. Никой не го обича. Само садистите и лудите убиват по избор.
Джакман се ухили.
— Така ли? И аз какъв съм, Майк?
Крамър отпусна ръцете си надолу. Телефонът отново спря да звъни. Джакман стоеше на три метра от него, с гръб към прозореца. Извън обсега на камата.
— Ти написа анализа — каза Крамър.
— Да, написах го. И това беше половината развлечение, ако искаш да знаеш. Да бъдеш близо до следствието, да гледаш как идиотите следват опашките си, да знаеш, че никога няма да те хванат.
— Освен ако не искаш да те хванат.
Джакман поклати глава.
— Не, не е това. Не искам да ме спрат. Не искам да бъда залавян и наказван, за да задоволя нечия вътрешна потребност от отмъщение. Възнамерявам да прекарам остатъка от живота си като свободен човек. Скътал съм достатъчно пари, за да живея където си поискам. Южна Америка. Африка. Има много места, където да се скрие един богат човек. А аз съм много, много богат човек, Майк.
Той се усмихна към тялото на Вандермайер, проснато на полирания паркет.
— Не колкото него, но пък той е мъртъв, нали? А парите не можеш да вземеш със себе си.
Джакман размахваше пистолета като диригент палката си. Крамър направи стъпка напред, но Джакман веднага насочи пистолета към лицето му.
— Дори не си го помисляй — предупреди го той. — Мога да вкарам куршум в черепа ти, преди да се доближиш до мен.
Крамър не отговори. С три крачки щеше да стигне до Джакман, но това му даваше достатъчно време да стреля. Крамър се нуждаеше от нещо за отклоняване на вниманието, за да има време да извади ножа и да се приближи. Погледна към Су Мин. Тя гледаше в Джакман, а по лицето й се четеше страх. Крамър искаше тя да погледне към него, но очите й останаха насочени към Джакман и пистолета.
— Какво почувства първия път? — запита Джакман.
Крамър така силно беше съсредоточил вниманието си върху Су Мин, че не чу добре въпроса.
— Какво?
— Първия път. Как беше?
Крамър сви рамене и не отговори.
— Защо уби Вандермайер? — запита той. — Защо го уби, след като знаеш, че ще те хванат?
— Не са ме хванали, Майк. Аз контролирам положението тук, а не ти.
— Но сега всичко свърши. Разкрит си. Ние знаем кой си.