Джакман сви устни.
— Това не можеше да не стане — каза той. — Беше въпрос на време. — Облиза устните си и те проблеснаха от влагата. — Както и да е, сега нямам нищо за губене, нали?
Крамър пристъпи напред, като се опитваше да изглежда възможно най-незастрашително.
— Пусни момичето.
— Може и да я пусна. И как беше първият път? Първото ти убийство?
Крамър неволно стисна зъби. Джакман погледна към Су Мин и махна с пистолета.
— Чакам — настоя той.
— Първият човек, когото убих, беше майка ми — каза Крамър.
Джакман отвори уста изненадан. След това удивеното му изражение се смени с възхищение. Той подсвирна тихо.
Полковникът отиде до прозореца и погледна към жилищния блок. Повечето етажи бяха тъмни, но в апартамента на Вандермайер светеше. Виждаше една фигура до прозореца, но не можеше да разбере дали тя гледа навън, или е с гръб към него. Полковникът дори не можеше да познае кой е това. Огледа се за бинокъла, но и той беше опакован и изнесен заедно с останалото оборудване. Полковникът потупа устните си с длан, докато мислеше какво може да направи. Фигурата на прозореца не мърдаше.
Джакман наклони глава настрани, загледан в Крамър.
— Майка си? Убил си собствената си майка? Защо, искал си да идеш на коледното тържество в дома за сираци или какво?
Су Мин извърна очи към Крамър. Той я погледна, искаше му се да й подскаже да привлече вниманието, за да извади камата, защото, ако не направят нещо, Джакман ще ги убие. На убиеца му трябваше време, за да се измъкне, и можеше да го спечели единствено ако остави още две тела на пода до Вандермайер.
— Тя умираше — отговори Крамър.
— От рак ли? — запита Джакман.
— Тумор на мозъка. Не се оперира.
Джакман кимна с нещо като съчувствие.
— Лошо.
— Да. В наши дни вероятно щяха да я спасят. Тогава обаче не можеха да направят нищо. Изпратиха я у дома да умре.
Крамър погледна Су Мин. Необходимо беше тя да отвлече вниманието на Джакман само за момент. В мига, когато той насочи пистолета си към Су Мин, Крамър щеше да скочи. Една стъпка — изважда камата. Втора стъпка — насочва я напред. Последната стъпка — вкарва ножа в гърлото на Джакман. Трябваше му една секунда, най-много две. Су Мин го гледаше ужасена, с ръце на лицето, скрила устата си.
— Изпитваше болка всеки ден. Всяка минута. Болка, каквато не можеш да си представиш. Мразех да се прибирам от училище. Мотаех се навън колкото е възможно по-дълго.
Крамър знаеше, че трябва да говори, за да печели време.
— На колко години си бил? — запита Джакман. Интересът му, изглежда, беше академичен, като психиатър, който анализира случая.
— На единадесет.
— Как? Как го направи?
— Лекарят й беше предписал силни болкоуспокояващи. Много силни. Баща ми ги криеше от нея. Тя постоянно ме молеше да й донеса шишенцето.
Крамър пристъпи напред. Джакман, изглежда, не забеляза това.
— Аз й занесох хапчетата и я гледах как ги гълта. Знаех, че се самоубива, но не направих опит да я спра.
— И как се чувстваше?
Крамър разтри слепоочията си с юмруци, сякаш го боли глава. Искаше Джакман да свикне с движенията на ръцете му.
— Тя имаше силни болки. А и без това умираше. Аз само й помогнах.
— Убийство от милост?
— Да. Може и така да се каже.
Полковникът потупа слушалката до ухото си, докато чакаше портиера да вдигне телефона. Чуха се най-малко двадесет позвънявания, преди портиерът да отговори. Беше задъхан и се извиняваше, че помагал на един от живеещите в блока да пренесе куфарите си до асансьора. Полковникът го запита дали Вандермайер има посетители.
— Самият господин Вандермайер дойде преди половин час. И току-що изпратих един посетител при него.
— Кой е той?
— Изчакайте за миг, да проверя в книгата — отговори портиерът и остави слушалката.
Полковникът погледна към жилищния блок. Фигурата продължаваше да стои до прозореца на кабинета.
— Ето — обади се портиерът. — Името е Джакман. Бърнард Джакман. Не го очакваха, но господин Вандермайер каза, че ще го приеме. Има ли проблем?
— Не. Всичко е наред — отговори полковникът.
Остави слушалката и се намръщи. Очевидно Вандермайер, Крамър, Су Мин и Джакман бяха в апартамента, но защо не вдигат телефона? И какво прави горе Джакман?
Джакман продължаваше да държи пистолета насочен към главата на Крамър, като не му даваше никаква възможност да го заплаши. Дланите на Крамър се потяха и той ги избърса в панталона си. Дясната му ръка се намираше на сантиметри от дръжката на камата. Едно движение и щеше да я стисне в ръка. Три крачки напред и Джакман щеше да умре. Трябваше му само възможност. Отвличане на вниманието. Джакман се отдалечи от прозореца, като продължи да държи пистолета срещу Крамър. Отиде до огледалната стена и застана с гръб към нея. Сега се намираше още по-далече от Крамър, доста извън обсега му. Крамър се насили да се отпусне, да скрие признаците, че се готви да нападне.