— Ами ти, Бърни? — запита Крамър. — Ти защо реши да се отдалечиш от ангелите?
Крамър виждаше отражението на Су Мин в огледалната стена. Тя седеше с притиснати един към друг крака, сплела длани в скута си.
— Заради удоволствието. Заради тръпката.
— Ти си предал…
— Нищо не съм предавал, Майк. Аз бях твърде добър за ФБР и го разбрах няколко седмици след като започнах там. Чувствал ли си се така? Като Гъливер, заобиколен от джуджета? Интелектуални дребосъци? Така се чувствах в гимназията, а и в колежа. Смятах, че когато ида във ФБР, нещата ще бъдат различни, че най-после ще попадна сред служителите като мен. Хората на правителството, най-добрите и най-умните сред хората на закона. Така ни карат да мислим, но това са глупости. Тъпи са колкото ченгетата. Понякога и по-тъпи.
Джакман отново беше размахал пистолета, но Крамър смяташе, че той няма да стреля, докато не каже каквото има да казва. Помисли си, че това е като да слуша изповед. Само дето изповядващият се не мислеше да оставя свидетели.
— Ако бяха умни, нямаше да са полицаи — каза Крамър.
— Точно така — оживено отговори Джакман. — Истински умните хора не отиват в системата на правораздаването или пък напускат бързо. Като мен.
— По-добре е човек да работи за себе си, нали?
Джакман присви очи, сякаш се чудеше дали Крамър го будалка.
— Не става въпрос за парите, ако за това намекваш — каза Джакман. — Не напуснах заради парите. Ако исках пари, щях да започна бизнес. Можех да направя състояние, Майк. Можех да съм богат като Вандермайер. По-богат. Познавам доста богати хора, но повечето не са много по-умни от ченгетата. Не ти трябва мозък, за да направиш пари, трябва само да се съсипеш от работа. Виж ги виетнамците и китайците, които отиват в Щатите. Започват от нищо, но правят състояния. И не всички са гении, да ти кажа.
Крамър кимна разсеяно. Джакман говореше несвързано. Сякаш рядко имаше възможност да обясни нещо за себе си и сега, при тази завладяна публика, всичко се изливаше навън.
— И защо напусна? — запита Крамър.
— Най-после срещнах един човек, който беше на моето интелектуално ниво — отвърна Джакман. — Казваше се Антон Медели. Той е гений, Майк. Истински гений. Имах чувството, че срещам сродна душа.
Крамър погледна към образа на Су Мин в огледалната стена, но вниманието й беше приковано в Джакман.
— Изпратиха ме да интервюирам Медели, за да обновя доклада на психоанализата. Отначало не искаше да говори, но още от първата среща разбрах, че той е нещо особено. Знаеше разни неща. Знаеше как работи мисълта на хората и какво ги движи. Можеше да се напъха в главата ти и да открие точно каквото търси. Каквото трябва.
— Той в затвора ли е бил? — запита Крамър.
Очите на Джакман проблеснаха.
— Знам за какво намекваш — изръмжа той. — Ако е бил толкова умен, как са го хванали? Нали така?
Крамър сви рамене несигурно. Просто искаше Джакман да говори.
— Ще ти кажа защо се е озовал в затвора. Доверил се на някого. Разкрил се пред онзи и той го предал. Ето защо. Единствената причина да го хванат. ФБР нямаше представа кой е той, защото никога не оставял следи, никога не е имало свидетели. Допуснал е една грешка и тя е, че се е доверил. Аз никога не съм се доверявал на никого, Майк. Затова никога няма да ме хванат.
Крамър кимна.
— Медели е бил убиец, така ли? Затова ли беше в затвора?
— Да, убивал е. Убиването е върховна сила, Майк. Това ме научи той. Аз не осъзнавах какво точно е убиването, докато не срещнах Антон. Интервюирал бях дузини убийци, от попрекалили биячи на съпруги до серийни убийци, и всички имаха свои основания за онова, което правят. Антон за първи път ми обясни психологията на нещата. Усещането. Не веднага, разбира се. Трябваше да мине много, много време, преди да ми се разкрие. И трябваше да издържа много изпити. Трябваше да докажа, че струвам нещо, да се проявя като достоен ученик. Но се справих, Майк. И тогава той ме пусна в главата си.