— Той и без това ще ме убие, Су Мин.
Джакман погледна към нея и се усмихна жестоко.
— Ами ти, малка госпожо? Защо ти не се помолиш за живота си?
— Су Мин, недей — каза Крамър.
Джакман беше пренасочил вниманието си към нея, но пистолетът все още сочеше лицето на Крамър. Той премести съвсем малко дясната си ръка и пръстите му се пъхнаха в ръкава и напипаха камата.
Джакман изведнъж се обърна към Крамър, който отпусна ръцете си надолу.
— Мислиш си, че си по-добър от мен, така ли?
— Не знам за какво говориш.
— Знаеш. Избрали са те да ме очистиш и ти си решил, че си достатъчно добър, за да се мериш с мен.
— С приказки ли ще ме убиваш, Бърни? Или ще натискаш спусъка?
Погледът на Джакман стана суров.
— Това би било твърде лесно, а? На мушката си ми и ако те гръмна, няма да докажа нищо, нали?
— Стреляй, Бърни.
В продължение на няколко секунди Джакман го изучава.
— Защо? — запита той накрая. — Защо правиш това? Никой не иска да умира.
— Той иска — обади се тихо Су Мин.
Крамър се извърна към нея и я изгледа злобно.
— Млъкни! — изсъска той.
Су Мин не го погледна. Тя се изправи и застана с лице към Джакман.
— Той умира. Болен е от рак. Иска да го убият, защото е лек изход за него.
— Су Мин, млъквай, мамицата му! — извика Крамър.
— Ако го убиеш, ще му направиш услуга — каза Су Мин, без да му обръща внимание.
Джакман се разкикоти. Раменете му се тресяха, докато се смееше, но очите запазиха суровия си поглед.
— Виж ти! Кой би се сетил? Желание за смърт.
Отстъпи от Крамър и взе валтера от бюрото. Претегли го с ръка.
— Малък пистолет, без особена възпираща сила — каза той.
— Върши работа — обади се Крамър.
Вдясно от него имаше масичка за кафе от черен мрамор с бели жилки. Джакман отиде до нея и сложи пистолета там, с дръжката към Крамър. После бавно отстъпи назад, докато пистолетът се оказа по средата между тях. Крамър погледна оръжието. Предпазителят беше свален. Намираше се на две крачки разстояние, а Джакман — на още две от другата страна на масата.
Джакман махна към пистолета.
— Хайде.
Крамър поклати глава.
— Аз свърших с игрите.
Джакман го изгледа застрашително. След това бавно и преднамерено насочи пистолета към Су Мин.
— Ако не го направиш, ще стрелям първо в нея. В корема. След това ще убия теб.
Су Мин обви тялото си с ръце, сякаш се прегърна сама. Крамър изгледа злобно Джакман.
— Ако взема пистолета, ще я пуснеш ли да си иде?
Джакман въздъхна уморено.
— Ти как мислиш?
— Мисля, че ще я убиеш въпреки всичко.
Джакман кимна към пистолета на Крамър.
— Ако го вземеш, поне ще имаш шанс да й спасиш живота, а също и своя.
Крамър погледна пистолета. Две крачки. Повече от достатъчно Джакман да се прицели и да стреля. Това не беше никакъв шанс. Крамър сложи ръце на хълбока си и се вгледа в Джакман.
— Е? — запита той. — Да броя ли до три или какво?
— Досега не си се притеснявал да застреляш невъоръжен човек? — каза Крамър. — Убивал си жени и деца, и старци, така че какво е това внезапно желание да ми дадеш шанс?
Джакман сви устни, сякаш замислен какво да отговори.
— Удоволствието — каза. — Предизвикателството. Всичко до момента е твърде лесно.
— Искаш да докажеш, че си по-добър от мен, така ли? Да си по-бързият каубой.
Джакман кимна бавно.
— Може би.
— Върви по дяволите — каза Крамър.
Отстъпи настрани от мраморната масичка за кафе. Направи нова стъпка. Така пистолетът се озова далеч от него, но Джакман беше по-близо. Но не достатъчно.
Портиерът набра кода за етажа на Вандермайер върху таблото на асансьора и вратите започнаха да се затварят. Дочу вик и натисна бутона, за да ги отвори отново. Госпожа Кери, разведена над петдесетгодишна жена, влетя в асансьора, притиснала към пищната си гръд своя йоркширски териер.
— Добър вечер, Ерик — каза тя. — Би ли натиснал копчетата за моя етаж? Знаеш кода, нали?
— Разбира се, госпожо Кери — отговори Ерик.
Набра кода и вратите отново се затвориха.
— И как е малката Джейни днес?
Посегна да погали кучето, но то изръмжа и Ерик отдръпна ръката си.
— Има болки в коремчето — обясни госпожа Кери, като целуна кучето по врата.
— Бедничката — каза Ерик, който с голямо удоволствие би удушил злобното псе.