— Братята Куин се справиха добре — каза.
— Да — съгласи се Линч. — Дейви има потенциал. Поли е още млад.
— И двамата са навити.
— Да, но това невинаги е предимство, Пат, знаеш го. Не съм сигурен, че бих искал някога да доверя живота си на хора като Поли Куин.
Линч прокара ръка по брадата си и се втренчи в колите, сякаш можеше да ги накара да изчезнат само със силата на волята си.
— Ще сляза тук — каза.
— Да, може би е най-добре.
Линч се извърна и вдигна сака от задната седалка. В него се намираха автоматът и пистолетите, които носеха в Хаут. Линч не се притесняваше да носи оръжие по улиците на Дъблин. Сбогува се с О’Риордан, излезе от колата и тръгна по тротоара. Група френски ученици с раници в червено и черно препречи пътя му и той тръгна през тях с усмивка. Едно красиво момиче с дълги руси коси се удари в сака и изохка. Потри крак и с укор изгледа Линч.
— Извинявай, мила — каза той.
Хеликоптерът започна да снишава и Майк Крамър преглътна, за да оправи налягането в ушите си. Право под него се пенеха синьо-сиви вълни, вляво имаше широк плаж, а отвъд дългата ивица пясък се виждаха гора и изорани ниви. Погледна часовника си и направи бърза сметка: ако се приеме, че са летели с нормалната за „Сий Кинг“ скорост от 140 възела, вероятно се намираха някъде над Уелс. Забеляза в далечината три хълма с дървета в долната си част, но голи по върховете като оплешивяващи мъже. Върху един от тях имаше антена на микровълнова радиостанция, но Крамър не познаваше района достатъчно добре, за да може да го разпознае. Хеликоптерът сви надясно и под тях се откри голям полуостров, стърчащ в посока към Ирландия. Хеликоптерът продължаваше да се спуска и Крамър започна да различава пищни зелени поля, осеяни с овце, малки горички и разпръснати фермички, а след това прелетяха над остатъците от една крепост в посока към голяма къща с обширен парцел земя. Хеликоптерът направи кръг над нея, преди да кацне.
Ушите на Крамър го наболяваха от турбините на хеликоптера, а подплатените антифони бяха мокри от пот. Той мразеше хеликоптерите, въпреки че един беше му спасил живота преди седем години, като го закара в една болница в Белфаст с разпран корем. Несъмнено, в линейка би умрял: само хеликоптерът можеше да стигне навреме до болницата в Белфаст. Но това не означаваше, че му беше приятно да пътува в тези машини. Не можеше да се пребори с мисълта, че всичко зависи от една гайка, която държи въртящите се перки на място. Откачеше ли се тя, значи довиждане и лека нощ. И все пак имаше по-лоши начини да умре човек. Много по-лоши.
Стомахът на Крамър се обърна, когато хеликоптерът спря да снишава и се насочи напред, за да кацне, и той усети горчивата стомашна киселина в гърлото си. Преглътна, изкашля се, пак преглътна и в този момент хеликоптерът кацна и перките забавиха ход. Човекът от екипажа стана и отвори вратата. Крамър слезе след полковника. Вървеше с приведена глава, макар да знаеше, че до перките има доста място. Изтичаха пред хеликоптера, далеч от перките, полковникът направи на пилота знак с вдигнат палец и машината се вдигна към небето, а струята от перките й мачкаше тревата около тях и дърпаше дрехите им подобно на хиляди малки ръчички.
Крамър гледаше отдалечаващия се на запад хеликоптер.
— Насам — каза полковникът, като го поведе към сградата, която той видя отгоре. Направена беше от червени тухли, на три етажа и с покрив от плоски камъни вместо керемиди. От двете страни на главния вход имаше крила, които заобикаляха пресъхнал каменен фонтан. Къщата изглеждаше занемарена, сякаш не е била обитавана от известно време.
Халикптерът ги беше спуснал от вътрешната страна на каменния зид около къщата и няколкото акра поляни. Крамър забеляза двама души от двете страни на голяма порта от ковано желязо, едри мъже с кожени якета, джинси и маратонки.
— Допреди няколко месеца къщата е била подготвително училище за момичета — обясни полковникът. — Нощем става малко студено, но няма да ни безпокоят.
На входа стоеше друг пазач. Поздрави полковника със стегнато кимване и леко се усмихна на Крамър. Влязоха в огромно антре, което достигаше до тавана на сградата. Широко каменно стълбище се виеше нагоре край дълъг, тънък покрит с прах полилей. Коридорът се разклоняваше наляво и надясно и Крамър забеляза няколко бели врати, до една затворени.
— Натам са класните стаи — каза полковникът, като посочи наляво. — Ние ще се храним в столовата, надясно. Аз ще използвам офиса там. Определил съм ти спалня на втория етаж.