— Колко време ще бъда тук? — запита Крамър.
— Седмица. Може и малко повече. Първо, искам да прочетеш всички папки и да се запознаеш с едни хора.
Полковникът тръгна нагоре по стълбището, като потропваше по каменните стъпала. Заведе Крамър на втория етаж и по коридора до голяма стая с легло, изтърбушен фотьойл и дъбов гардероб с тоалетна масичка от същия материал. Под прозореца, чиито крила се отваряха вертикално, се намираше маса, отрупана с папки. Полковникът махна с бастуна си към тях.
— Това са копия на досиетата на различни служби, които са разследвали убийствата. От европейските съм включил само Интерпол. Езиците не бяха най-силната ти страна, доколкото си спомням.
— Mais oui, mon colonel2 — сухо отговори Крамър, с нарочно ужасен акцент. Отиде до масата и прокара ръка върху папките. От прозореца се виждаше задната страна на училището и голям паркинг с дузина коли в единия му край, а вдясно — редица едноетажни постройки с големи метални комини. През техните прозорци различи огромни фурни, готварско оборудване и редици шкафове и рафтове от неръждаема стомана, затова реши, че това е кухнята на бившето училище.
— Ще накарам да ти донесат храна. Чети днес колкото искаш, а утре ще започнем сериозната работа — каза полковникът. Спря на вратата. — Имаш ли въпроси?
Крамър поклати глава.
— Сигурно ще имам въпроси, след като прочета всичко това. Само още нещо.
Полковникът се усмихна.
— „Феймъс граус“?
Крамър се изненада.
— Толкова прозрачен ли съм?
— Не мисля, че уискито е полезно за стомаха ти.
Крамър сви рамене.
— Този съвет може да е бил полезен преди няколко години. Сега е малко късно.
— Човекът, чието място заемаш, пие червено вино. Не докосва уиски.
— Значи, когато му заема мястото, ще пия вино.
— Казвам ти просто да знаеш.
— Чувам ви, полковник.
Общоприетата практика в специалните части беше бойците и сержантите да се обръщат към своите офицери с „шефе“, но Крамър никога не бе имал смелостта да използва този по-неформален израз за полковника.
Полковникът почука с бастуна по дъските на пода.
— Ще ти осигуря уиски за тази вечер.
После затвори вратата зад себе си. Половин час по-късно, докато Крамър още четеше първата папка, на вратата се почука.
— Влез — каза той, без да вдига поглед. Една жена на средна възраст, пълна, с приятно лице и навита отзад коса, отвори вратата с лакът и внесе поднос с чиния сандвичи и чаша мляко. Представи се като госпожа Елиът, като наблегна на госпожа, и остави подноса на тоалетната масичка. Крамър реши, че е най-добре да не я пита за уискито. Тя не му приличаше много на човек, който си пада по пиенето.
Кучетата изскочиха от вратите с пълна скорост, а лапите им вдигаха облачета пясък по пистата. Тълпата крещеше и виеше, докато хрътките бягаха след механичния заек, но Томас Маккормак изглеждаше по-заинтересован от програмата, която държеше.
— Следващото надбягване, номер шест — каза той с ъгъла на устата си.
— Така ли? — запита Дермот Линч. — Някое от твоите ли е?
Маккормак отправи към Линч лукав кос поглед.
— Не, но ще победи.
Линч се зачете във формуляра на кучето, когато хрътките завиха на първия завой. Не беше се класирало на последните три надбягвания, но той знаеше, че не трябва да оспорва съветите на Маккормак. Той притежаваше кучета и най-малко две вечери в седмицата можеше да бъде открит на дъблинската писта за кучешки надбягвания „Шелбърн“.
Линч вдигна поглед, когато фаворитът пресече финала и изчезна в обятията на някакво момиче. Тя беше хубава, с дълга до раменете коса с цвят на мед и с фигура, която дори синият комбинезон не можеше да скрие. Всеки друг ден Линч би се изкушил да я заприказва, но сега се намираше тук не за да си приказва. Маккормак го беше повикал.
Линч вдигна поглед към таблото с резултатите в далечния край на стадиона. Малката разлика в наддаванията означаваше, че никой няма да забогатее от това надбягване, но кучето, за което му беше казал Маккормак, щеше да бяга в един без дванадесет минути. Двамата мъже се върнаха в залата за залагания и се наредиха на една опашка, за да направят своите залози.
Маккормак даде на касиера шепа банкноти и поиска да бъдат заложени за номер шест, за победа. Линч извади своя портфейл. Поколеба се секунда-две и после измъкна всички банкноти в него. Помисли да заложи пари за печалба и за загуба, но Маккормак стоеше до рамото му и гледаше как Линч подава всички пари.