Сервитьорът хлъзна чашата върху подноса и я покри с ослепително бяла салфетка, за да не напраши вятърът кристала с пясък. Той се потеше и се пребори с желанието си да обърше чело с ръкава на сакото си. Наблюдаваше стареца внимателно. Наближаваше обед и той скоро щеше да поиска своята първа чаша узо за деня.
Момиченцето се върна тичешком при морето, като подскачаше по горещия пясък, докато стигна до по-хладния пясък край водата. Клекна и разтвори пръсти с вдигнати нагоре длани, за да пусне ракообразното, което с такава гордост беше показало на възрастната двойка. Малкият рак тръгна бързо настрани, за да търси убежище в мокрия пясък. За няколко секунди се зарови в безопасност и момиченцето му махна за сбогом.
Далеч в морето някаква мощна моторница разбиваше вълните. Един от телохранителите вдигна бинокъл до очите си и я гледа няколко минути. Каза нещо на другите на иврит. Те бяха израелци, както и всички, които пазеха момичето. Сервитьорът знаеше, че това няма нищо общо с религията, а просто обучените в Израел телохранители са най-добрите в света. Ако трябва, биха загинали, за да защитят поверените им хора.
Старецът погледна към сервитьора и кимна. Сервитьорът извади кофичката с лед и бутилката узо от газовия хладилник и ги постави върху подноса. Хвана го с двете си ръце в ръкавици и тръгна предпазливо по парещия пясък, като го усещаше дори през кожените подметки на обувките си. В момента, в който излезе от сянката на огромния чадър над бара, усети слънцето в косите си и по врата му потече струйка пот. Тримата телохранители стояха на петнадесетина метра зад момиченцето и гледаха над главата му към моторницата, която правеше дъга през вълните и се отдалечаваше от плажа. Чуха се още думи на иврит, съпроводени с вдигане на рамене.
Кубчетата лед тракаха леко в кофичката, а сервитьорът още по-внимателно започна да избира къде да стъпи. Старецът беше навел глава към жената и слушаше внимателно. Сервитьорът си помисли, че тя сигурно го предупреждава да не пие прекалено много, и мислено се усмихна. Телохранителите стояха отстрани и все още гледаха към морето. Той вдигна дясната си ръка от подноса и пусна капака на кофичката за лед на пясъка, преди да бръкне за автоматичния пистолет със заглушител. Металът беше студен от леда и усещането през ръкавицата беше приятно, когато сервитьорът го насочи между лопатките на най-близко стоящия телохранител и стреля два пъти. Мъжът падна на пясъка, а сервитьорът изстреля още два куршума в гърба на телохранителя в средата. Пистолетът издаде шум не по-силен от детска кашлица и третият телохранител едва започваше да се обръща, когато сервитьорът вкара два куршума с живак в неговия гръб. С крайчеца на окото си сервитьорът видя как двамата възрастни опитват да станат, но знаеше, че не могат да направят нищо. Твърде стари бяха, твърде слаби и не можеха нищо, освен да гледат.
Сервитьорът прекрачи краката на единия от мъртвите мъже, пистолетът сега беше топъл на пипане. Детето клечеше в пясъка и търсеше рака. Вдигна поглед към него и се усмихна, защото на острова имаше само приятели — приятели и пазители. Намръщи се, като видя пистолета в ръката му. Сервитьорът се усмихна и я попита тихо: — Страх ли те е?
Тя го погледна и се усмихна с надежда:
— Не — отговори, — не ме е страх.
Сервитьорът кимна и я простреля в главата, а след това в гърдите. Зад себе си чу печален вопъл, по-скоро вой, отколкото писък. Не можеше да разбере дали това е старецът или жената. Моторницата в далечината се насочи към брега, двата й двигателя ревяха. Сервитьорът затича към нея, а кръвта на най-богатото момиченце на света започна да попива в пясъка.
Майк Крамър избърса замъгленото стъкло на таксито и се загледа навън. Дъждът беше спрял, въпреки че чистачките на колата продължаваха да свистят напред-назад.
— Можете да ме оставите тук — каза на шофьора, мрачен и едър като канара мъж, който не беше казал и дума през целия път от терминала на ферибота.
— Както искаш — отговори той и натисна спирачката.
Крамър не помнеше да е казал нещо, с което да обиди човека. Може би наскоро е научил лоша новина. Крамър натика банкнота от двадесет лири в ръката на мъжа и му каза да задържи рестото, като си достави малко удоволствие от факта, че за първи път на лицето на шофьора се появи усмивка.
— Сигурен ли сте? — запита той, сякаш големият бакшиш беше предизвикал промяна в него. — Мястото, за което сте тръгнали, е нагоре по хълма, няма да ми е проблем.
— Искам да се разходя — отговори Крамър, като отвори вратата и метна сака на рамото си. Тръгна бавно нагоре по хълма, а вятърът го блъскаше в гърба. И сам не знаеше защо ходи, след като можеше да се вози до вратата. Имаше някаква символика в това, но той не би могъл да го обясни на никого. Искаше му се да пристигне на двата си крака, да ходи като мъж, а не да го возят дотук като инвалид, но и това беше прекалено опростенческо. Пъхна ръка в джоба на якето си и усети двата месингови ключа. Един за предната врата, беше казал адвокатът, и един за кухнята. Вратата на кухнята беше затворена с резе отвътре и затова трябваше да влезе отпред.