Пусна чантата на тротоара и се извърна, за да погледа отвъд пристанището. Вляво се поклащаха рибарските лодки на Хаут, здрави работни лодки, сгушени заедно, сякаш за да се пазят от щипещия студен вятър, но способни да преодолеят и най-лошото, което Ирландско море можеше да им изпрати. Вдясно яхтите за разходка от яхтклуба с пеещи на вятъра стоманени въжета и с девствено бели тела, които се поклащаха леко върху вълните, завързани в правилни редове край дървените понтони, изглеждаха като войници на парад. Сградата на яхтклуба беше кремавожълта на цвят и съвременните й очертания контрастираха с обруленото от вятъра рибарско селце. Зад клуба имаше паркинг, но само с два автомобила, като единия беше товарен камион. Моряци за хубаво време, помисли си Крамър, а днес времето не беше хубаво. Метна сака на рамо и изсумтя. Високо над главата му чайките се спускаха с виражи и крещяха за внимание. Крамър наведе глава назад и се загледа в тях. Напомняха му лешояди, събиращи се над умиращо животно. Това го накара да се усмихне вътрешно.
Къщата се намираше близо до върха на хълма и на тридесетина или повече метра от най-близкия съсед. Представляваше тумбеста гранитна кутийка с малки прозорци и стръмен покрив, построен да издържа на вилнеещите морски бури от североизток. Това беше здрав дом, надживял хората, които са го построили, и който щеше да види още много поколения. Пердетата бяха спуснати, а прозорците — мръсни. Къщата бе стояла необитавана над шест месеца по думите на адвоката. Пазарът на недвижимо имущество се намираше в спад и за повечето хора къщата беше твърде малка. Затова можа да я купи така евтино. Крамър знаеше, че има и друга причина. Малко хора искаха да се нанесат в къща, където е умрял човек. Но той не се притесняваше от това.
Пусна сака на каменното стъпало и вкара ключа в ръждясалата брава. Ключът изскърца и за момент Крамър помисли, че няма да се завърти, но в същия момент бравата щракна и той бутна дъбовата врата. Прекрачи прага, като влачеше сака след себе си. Вратата водеше в хола, с голяма тухлена камина вляво и тясно стълбище вдясно. До камината имаше доста продънен фотьойл. Крамър забеляза, че кожата по облегалките за лактите беше издраскана и че на облегалката има мазна кръпка, където предишният обитател беше седял с часове, загледан в пламъците. Той затвори вратата след себе си. Въздухът беше спарен и влажен и затова той отвори единствения прозорец, за да пропусне студения солен морски бриз. Дрипавите пердета, отдавна избелели и тук-там протрити, плющяха на вятъра като птици в капан. По скарата имаше пепел, а на пода до фотьойла се виждаше глинен пепелник с една–единствена цигара, загасена и пречупена на две. До него беше оставена нащърбена и напукана чаша с петна от чай. Крамър се почувства като детектив на мястото на престъплението, макар че нямаше съмнение какво беше причинило смъртта на стареца, живял в тази къща — масиран инфаркт по време на сън, предизвикан от твърде много уиски, пържени храни и недостатъчно движение, както и от факта, че той беше надхвърлил определените му седемдесет години с десетилетие или повече.
Една врата от талашит водеше в кухничка със стар хладилник, покрита с кора от мръсотия печка и бюфет. Крамър отвори хладилника и лампичката се включи. Адвокатът беше обещал да свърже захранването и бе удържал на думата си. В хладилника до наполовина използвана бутилка кетчуп „Хайнц“, сякаш хвърлена от някой, който е бързал, се виждаше пакет отдавна забравено сирене, черно в найлоновия плик. Крамър затвори вратата. Стълбите водеха към спалнята и той усети на какво мирише в нея, още преди да отвори вратата. Стаята беше само три и половина на три метра, с едно легло и гардероб. Чаршафите бяха отхвърлени встрани, сякаш човекът е изскочил от леглото, но Крамър знаеше, че старецът е бил изнесен от санитари, защото е лежал мъртъв цяла седмица, преди някой да почука на предната врата. Чаршафите бяха оцапани със стара урина и фекалии, а по пожълтялата възглавница се виждаше отдавна засъхнала кръв. Крамър отвори прозореца и пое дълбоко глътка свеж въздух.