Една врата в ъгъла на стаята водеше в малка баня с вана, толкова мъничка, че той трудно би седнал в нея, а за лягане и дума не можеше да става, а също и мивка и тоалетна. Белият пластмасов капак беше свален и Крамър пусна водата, без да го вдига.
Смъкна изцапаните чаршафи и калъфката на възглавницата от леглото и ги занесе на долния етаж. До хладилника имаше кашон със стари консервени кутии и няколко празни бутилки от уиски.
Крамър пусна чаршафите в кашона с боклука, а след това отвори вратата на кухнята и го изхвърли в малкия, ограден със стена двор. На стената беше облегнат ръждив велосипед без седалка и със скъсана верига, като спомен за времето, когато старецът е можел да обикаля селото с него. Крамър затвори вратата. Въздухът беше по-свеж и можеше да диша, без да се бори с порива да повърне, но пък сега беше твърде студено, за да свали якето. В месингово кошче имаше въглища и на прозореца се виждаше вестник, с който той скоро запали огън. Разтърка ръце, протегна ги, за да ги сгрее на пламъците, и седна в стола на стареца.
— От дома по-хубаво няма — промърмори.
Отвън чайките пищяха все по-пронизително и настойчиво.
Полковникът облегна лакти на коленете си и се приведе напред над шахматната дъска, с набраздено от дълбоки бръчки чело, докато изучаваше фигурите. Мислеше за възможностите си и тихо си тананикаше. Топът изглеждаше най-подходящ. Изправи се и протегна ръка, но я спря над дъската. Не, офицерът. Първо офицерът, а после топът. Премести офицера, като го натисна силно върху дъската, за да го регистрира компютърът.
Една малка червена лампичка отстрани на пластмасовата кутия светна, за да му покаже, че компютърът мисли. Полковникът беше започнал неистово да мрази мигащата лампичка. Имаше компютъра за шах от две седмици, но по-способен играч не бе срещал. На най-високото ниво компютърът го побеждаваше седемдесет и пет процента и упорито гонеше стоте. Телефонът избълбука и той вдигна слушалката, без да откъсва поглед от дъската. Вече се колебаеше. Може би щеше да е по-добре да помести топа, а след това да нападне с офицера.
— Да? — каза.
— Майк Крамър изплува — отговори глас, който полковникът позна мигновено.
— Къде? — запита и се облегна назад.
— Ирландия. Забелязахме го в Холихед, когато се качваше на ферибота за Дън Логеър.
— Сигурно ли е?
Човекът изсумтя:
— Напълно.
— Къде е сега?
— В Хаут, северно от Дъблин. Купил си е къща там.
— Какво?
Полковникът притвори очи сякаш от болка.
— Какво ли е намислил? — запита той.
Въпросът беше риторичен, но човекът все пак отговори:
— Надяваме се, че вие ще ни кажете.
Майк Крамър облече якето си и го закопча догоре, после затвори вратата зад себе си. Не си даде труд да я заключва. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна надолу по пътя. Една възрастта жена качена на стълба чистеше прозорците на съседната къща и когато мина край нея, Крамър й пожела добро утро. Откри една бакалия до западния пристан и купи кафе, мляко, захар и вестник не защото в него имаше какво да чете, а за да разпалва огъня. Не беше гладен, но въпреки това сложи яйца, бекон и самун хляб в кошницата, преди да я подаде на младежа зад касата.
— На почивка ли сте тук? — попита момчето, докато изчисляваше покупките на Крамър и ги слагаше в найлонова торбичка.
— Не, тук живея — отговори Крамър, като подаде банкнота от двадесет лири.
Момчето се намръщи:
— В Хаут? Господи, аз правя всичко възможно да се махна. Тук няма нищо!
Подаде рестото.
— Има всичко, което ми трябва — каза Крамър. — До скоро.
Тръгна край морето към една кръчма, построена от същия камък като неговата къща. Трима рибари в яркооранжеви якета пиеха на бара и когато той влезе, се извърнаха към него като един. Изглеждаха като братя, оплешивяващи, с широки рамене, червени бузи и длани, възлести от прекалено много морска вода и студени ветрове. Крамър кимна за поздрав и отиде в далечния край на бара, където поръча двойно уиски „Феймъс граус“ на пълната барманка. Глътна го наведнъж и млясна одобрително.
— Добро ли е? — попита барманката.
— О, да — отговори Крамър.
— Още едно?
— Определено. Почерпете се и вие. И докато се занимаваме с тези неща, защо не почерпим и тия момчета по едно.
Барманката грейна и напълни чашата.
— Празнувате ли или какво?