Намери телефонна будка и Маккормак отговори на третото позвъняване.
— Томас? Аз съм.
Линч не желаеше да използва имена по открита линия южно от границата също толкова, колкото и когато се намираше в Белфаст.
— Къде си, мамка му?
Линч се намръщи. Не беше в стила на Маккормак да използва вулгаризми, дори и в състояние на стрес.
— Тук съм, в Дъблин.
— Чу ли какво стана?
— Да.
— Трябва да се срещнем. Веднага.
— Да, знам.
— Къде си?
— Темпъл Бар.
— Ще те взема след тридесет минути. Моравата пред Ирландска банка.
— Ще бъда там.
Линията изпращя в ухото му. Линч почука слушалката в ухото си. Маккормак беше недоволен. Много недоволен.
Полковникът се облегна на стола и сложи бастуна си на масата. Крамър стоеше до френските прозорци и гледаше към моравата край портала, където двама души с дънки и спортни якета стояха с гръб към сградата. През изминалите няколко дни Крамър беше видял най-малко дванадесет различни часови, все хора от полка. Имаше ирония в това, че когато щеше да се нуждае най-много от защита, когато излезе в реалния свят и заеме мястото на жертвата, щеше да бъде сам. Жертвен козел. Примамка. В очакване убиецът да нанесе своя удар.
Гласът на полковника го извади рязко от унеса.
— Прочете ли всички папки подробно?
Крамър се обърна с лице към него.
— Да, всичките.
— Значи знаеш срещу какво ще се изправиш? Той не се е провалял досега. Не е хващан. Не вади пистолет, докато не се приближи. Според теб какви шансове имаш, Джокер?
Крамър наклони глава настрани.
— В дългосрочен план, нула.
Полковникът прочисти гърлото си, сякаш нещо го дразнеше.
— Имах предвид шансовете да го елиминираш.
Крамър сви рамене. Носеше дънкова риза и черни дънки „Левис“. Костюмите, макар да бяха направени по мярка, винаги го караха да се чувства ограничен и се възползваше от всяка възможност да не ги носи.
— Ако го видя, мисля, че имам добър шанс. — Той скръсти ръце на гърдите си. — Проблемът е, че не мога да извадя пистолета, докато не съм сигурен, че това е той. А няма да съм сигурен, докато не насочи своя пистолет към мен.
Полковникът изгледа Крамър с кафявите си очи, без да мига.
— И как се чувстваш?
— Стига де, полковник, и двамата знаем защо го правя. Не е от голямо значение кой ще стреля първи, нали?
— Аз те пращам на самоубийствена мисия, Джокер.
Крамър отговори на погледа му.
— О, нима?
Двамата мъже се гледаха мълчаливо. Полковникът проговори първи:
— И ти си готов да тръгнеш?
— Затова съм тук.
Полковникът почука с пръсти по бюрото.
— Следващият етап е да ти направим снимки, които ще изпратим на ФБР в Маями заедно с подробности за движението на целта. От там ще бъдат изпратени в Цюрих. Направи ли се договорът в Цюрих, няма връщане. Разбираш това, нали, Джокер? Убиецът работи така, че с него няма връзка, след като бъде сключен договорът.
— Правете каквото трябва, полковник.
Полковникът кимна бавно.
— Да.
— И кога ще тръгна от тук?
Крамър седна и кръстоса глезените си.
— Имаме още малко работа.
— Все още не сте обяснили какво точно ще правя. И какво става с човека, когото замествам.
— Исках първо да бъда сигурен, че си напълно съгласен с операцията.
Полковникът взе една тънка синя папка и я подаде над бюрото.
— Ето я целта. Андрю Вандермайер. Мултимилионер, сам е направил парите си.
Крамър отвори папката. В нея имаше само два листа хартия.
— Това ли е?
— Да. Съвсем малко се знае за него в публичното пространство. И няма снимки. Това е в наша полза. Колкото и да проучва убиецът, няма да получи повече от това, което държиш ти.
— А кой иска да го убият?
— Бивш бизнес партньор, юрист на име Франк Диценза.
Крамър се намръщи.
— Италианец? Защо не е наел мафията?
Полковникът се усмихна.
— Не всички италианци са свързани с мафията, Джокер. А и мафията може да бъде нож с две остриета. Ако направят нещо за теб, в един момент ще дойдат да искат отплата. Нашият човек работи само за пари.
— А вие как разбрахте, че този Диценза иска да убие Вандермайер?