— Това ще създаде всевъзможни проблеми в Щатите.
— Да — съгласи се Линч. — По телевизията казаха, че са туристи.
— Деветгодишно момче — каза Маккормак. — Убили сме деветгодишно момче.
Линч се възхити на това, че другият каза „ние“, сякаш включваше и себе си във фиаското, вместо да се дистанцира.
— Ти за какво дойде в Дъблин, Дермот? — запита Маккормак.
— Исках да се видя с един човек.
— Би ли ми казал кой е той?
Въпросът беше подхвърлен небрежно, но Линч знаеше, че го разпитва специалист и няма смисъл да лъже.
— Един, който работи в дъблинското летище. Люк Макдъно. Пат ми даде името му.
— И защо трябваше да разговаряш с този Макдъно?
Маккормак се взря през предното стъкло, после даде мигач и зави наляво, където мина край малко езеро, хванал волана, сякаш е от порцелан.
— Работи за въздушния контрол — отговори Линч. — Опитвах се да разбера какво е станало с хеликоптера, който прибра Крамър.
Маккормак стисна устни така силно, че те почти се заличиха. Линч потрепери, сякаш температурата в колата беше спаднала с десет градуса.
— Смятах, че съм пояснил мнението си по този въпрос — обади се най-после Маккормак.
— Просто исках да разбера къде е отишъл хеликоптерът.
— И после.
— После щях да ти кажа, че знам къде е Крамър и щях да искам позволението ти да ида при него.
Маккормак погледна към Линч над рамките на роговите си очила като загрижен чичо. Линч знаеше, че външният вид лъже. В Маккормак нямаше чувства като роднинска обич.
— И тъй като ти искаше да дойдеш в Дъблин, О’Риордан е останал само с една кола. Камионът.
— Да, така е.
Маккормак включи на трета скорост, но само за втори път, откакто Линч беше седнал в колата. Линч облиза устни. Не каза нищо. Нямаше какво да каже.
— Значи, тъй като си решил да не обърнеш внимание на думите ми за Крамър, загубихме висококачествени муниции, загинали са двама невинни, случайно оказали се там, ще загубим бог знае колко пари от Щатите и вестниците от север и юг на границата ще искат кръвта ни. Добре ли резюмирах ситуацията?
Думите му бяха студени и без чувство, сякаш четеше списък с неща за пазаруване. Линч не беше сигурен дали трябва да се извини. Знаеше, че извинението не би значело нищо.
— Вината е моя — тихо каза той. — Ще поема отговорността. Аз помолих Пат да свърши работата, докато ида в Дъблин. Той не остана много доволен.
— Поне един от вас се е държал като професионалист — каза Маккормак, като включи отново на втора скорост и плавно натисна спирачката. Колата се движеше с не повече от четиридесет километра. — Военният съвет се събира довечера, Дермот. Ще направя каквото мога.
— Според теб какво ще стане?
— Ако извадиш късмет, устно предупреждение. Удар по кокалчетата. Ти си добър доброволец, правил си повече от дължимото. Всеки има право на една грешка.
Маккормак увеличи скоростта на чистачките, независимо че дъждът сякаш намаляваше.
— Но ще трябва да скрия причината ти да дойдеш в Дъблин. Не искаме всички да знаят, че не си се подчинил на заповедта, нали така?
— Благодаря, Томас. Оценявам това.
Линч тихо потупа с пръсти таблото, когато Маккормак включи мигача и спря. Намираха се отново пред коринтските колони и йонийските портали на Ирландската банка.
— И умната в Белфаст, Дермот — каза Маккормак. — Забрави за Крамър, ясно?
Линч отвори вратата и излезе в дъжда.
— Разбира се, Томас. Още веднъж благодаря.
Затвори вратата и се загледа след колата, която бавно се включи в движението с пуснат мигач. Линч вдигна яката на якето си, присви рамене и се отправи към своята кола. По никакъв начин не би могъл да забрави Крамър. Не и преди да умре, да бъде погребан и Линч да потанцува на гроба му.
Момчето се въртеше в тясното си легло, без да може да заспи. Отметна завивките и стана. Притисна ухо до стената, като сбърчи лице, докато слушаше. Майка му плачеше, плачеше също както на тъжен филм. Внезапно започна да пищи. От болка. От мъка. Момчето прехапа долната си устна, достатъчно, че да си пусне кръв. Чуваше как баща му опитва да я успокоява, но тя му крещеше, викаше, че й е омръзнало, че иска да умре. Момчето се хвърли на леглото и зарови глава под възглавницата в опит да заглуши писъците. Въпреки възглавницата пак я чуваше. Започна да си припява, за да може собственият му глас да заглуши звуците от нейното страдание.
Крамър вървеше по коридора към гимнастическия салон и стъпките му отекваха в облицованите със зелени плочки стени. На всеки десетина стъпки минаваше край зелени стоманени радиатори, студени и неизползвани сега, когато училището беше празно. Полковникът беше обяснил, че тази институция е паднала жертва на рецесията и все по-голямото нежелание на родителите да изпращат децата си на пансион. Имало разрешително за преустрояване на сградата в център за конференции, но междувременно била реквизирана от Министерството на отбраната.