В края на коридора имаше двойни врати. Крамър ги отвори и стъпи върху дървения под на салона. Той беше достатъчно голям за две игрища за баскетбол и отстрани имаше шведски стени. В единия край от тавана на десетина метра над него висяха въжета, а до стената бяха подредени различни покрити с прах гимнастически уреди: кон за прескачане, трамплин, дървени пейки, кутия с топки. В далечния край стоеше един мъж в сива блуза и дънки. Той беше широкоплещест, с къса тъмноруса коса и подреждаше патрони в един пълнител. Вдигна поглед и кимна.
— Сержант Крамър?
Беше по-висок от него, към метър и деветдесет, с тяло на боксьор и голяма брада, която издаде напред в очакване на отговора на Крамър.
— Името е Майк — каза Крамър. — Моите войнишки дни свършиха. Много, много отдавна.
Мъжът се ухили и протегна голяма длан с идеално направен маникюр.
— Алан — каза. — Група за обучение към специалните части. Радвам се да се запознаем, Майк. Много съм чувал за тебе.
Като се ръкува, Крамър усети силата на дебелите пръсти на Алан. Това беше ръка на убиец и макар човекът да се усмихваше, Крамър знаеше, че гледа в очите на убиец. Алан имаше леко отнесения поглед на човек, видял твърде много хора да умират, и знаещ, че той е отговорен за това. Крамър познаваше този поглед. Виждаше го всеки път в огледалото.
Алан стоеше до дълга маса с кутия патрони и няколко чифта антифони. До едната стена беше издигната втора стена от торби с пясък, висока два човешки боя, а пред нея стояха пет картонени фигури с мишени на сърцето. Целите се намираха на пет-шест метра от масата.
— Ти предпочиташ „Браунинг“, нали, Майк? — запита Алан. Едва сега Крамър долови лек ирландски акцент. Може би от Дъблин, но определено не от севера.
Крамър кимна и Алан пъхна един пълнител в пистолета и му го подаде. Това беше собственият му пистолет, който полковникът взе от него в хеликоптера: белгийски мощен модел „Марк“-, дълъг двадесет сантиметра и тежащ по-малко от килограм. Двуредовият пълнител със зигзагообразно разположени патрони позволяваше стабилно захващане, което беше и една от причините Крамър да харесва това оръжие.
— Сега повечето от нашите момчета използват „Глок“ — каза Алан. — По-леки са и имат по-голям пълнител.
— Да, чувал съм — каза Крамър. — Не ми харесваше откатът. Аз предпочитам по-тежък пистолет.
— Да, откатът е различен — призна Алан и сви рамене, а после подаде единия чифт антифони на Крамър.
— Да видим какво можеш — каза и си сложи своя чифт. — Вземи мишената вляво.
Крамър дръпна затвора и вкара патрон, като държеше пистолета надолу, докато се обръщаше към мишените.
— Бързо или бавно?
— Както искаш.
Крамър кимна. Вдигна пистолета с две ръце, прицели се по дължината на цевта с напълно изправени ръце и стреля веднъж. Куршумът удари точно под сърцето и леко вляво. Той се коригира и стреля отново, а после изпразни целия пълнител в групи по два изстрела.
Въздухът се изпълни с горчивия дъх на кордит, а дланта на дясната ръка го заболя. Свали антифоните и отиде до целта.
— Добре ги групираш — призна Алан. — Много добре.
Шест от изстрелите бяха точно в центъра на мишената, а другите, с изключение на два, можеха да се покрият с чаша за кафе.
— Но шмекеруваш с първия изстрел за прицелване. В нашето стрелбище няма възможност за това.
— Да, знам. Искаш ли пак да стрелям?
Алан се усмихна, като разкри малка цепка между двата си предни горни зъба.
— Майк, ние сега започваме — отговори, като го потупа по гърба. Крамър почувства огромната му ръка като лопата между раменете си.
— Обучавай се здравата, воювай лесно — това е девизът на Групата за обучение.
Алан помоли Крамър да изстреля още един пълнител във втората мишена и сега той успя да вкара всичките тринадесет куршума в центъра. Алан кимна одобрително.
— По-добре е. Винаги ли стреляш по два?
— Доста често.
Алан взе пистолета и свали пълнителя.