— Започнахме да обучаваме новите на непрекъсната огнева мощ като част от тактиката за близък бой. Я да видим колко бързо можеш да изпразниш пълнителя.
— В мишената?
— Да. Никога не знаеш дали терористът няма в себе си дистанционен взривател или скрито оръжие. Два изстрела може да не стигнат за незабавно елиминиране.
Крамър вдигна вежда.
— Така ли мислиш? Аз никога не съм имал проблем.
— Виждал съм човек да опитва да се измъкне, пълзейки, с два куршума в гърдите. Повече от достатъчно време да взриви бомба.
Той вкара друг пълнител в пистолета и му го върна.
— Този път стискай по-силно с лявата ръка и разтовари дясната. Така по-лесно ще контролираш отката и пръстът на спусъка ще бъде по-гъвкав.
Крамър пое пистолета намръщен.
— Ти знаеш срещу какво ще изляза, нали?
Алан кимна.
— Да. Имай търпение, Майк. Ще стигнем и дотам.
Крамър застана пред средната мишена, а Алан извади хронометър от задния си джоб.
— По твой сигнал — каза.
Крамър успокои дишането си, стабилизира ръката си и стреля тринадесет пъти, като натискаше спусъка колкото можеше по-бързо. Когато свърши, пръстът на спусъка го болеше, а китката си чувстваше като счупена. Извади пълнителя и погледна Алан.
— Пет цяло и две секунди — каза той.
Крамър размаха дясната си ръка, за да възстанови кръвообращението в пръста.
— Това добре ли е?
Алан вдигна рамене.
— С упражнения трябва да стигнеш до по-малко от три секунди.
— Не виждам смисъла.
— Смисълът ли? Към теб ще идва човек от два и половина, три метра със зареден пистолет в ръка. Адреналинът му ще скача, той ще върви към теб, ти ще трябва да извадиш пистолета, да се прицелиш и да стреляш в разстояние на една, може би две секунди. И при най-силна воля, няма да си точен. Един изстрел може да не свърши работа. Дори два. Ще трябва да стреляш, докато онзи умре, за да се надяваш, че ще изпревариш часовника.
Крамър се усмихна леко. В старото време имената на бойците от 22-ри полк на специалните въздушнодесантни части, загинали в бой, бяха изписвани на плочи върху часовниковата кула в полка. След преустрояването на казармите и щаба на специалните части през 1984 г. плочите се слагаха по външната стена на полковия параклис, но да изпревариш часовника все още означаваше да останеш жив. Той разбра, че Алан не осъзнава иронията на думите си — Крамър нямаше абсолютно никакъв шанс да изпревари часовника.
Алан отиде до мишената.
— Точната ти стрелба отиде някъде. Виж това.
Крамър отиде при него до картонената мишена. Прав беше. Един от куршумите беше попаднал в главата, а макар повечето да се намираха в областта на сърцето, разстоянието помежду им беше далеч по-голямо отпреди.
— Да, виждам какво искаш да кажеш — обади се той. Най-малко три от куршумите не можеха да спрат другия. — Значи ще се упражняваме, нали?
Алан поклати глава.
— Ти ще се упражняваш, аз ще гледам.
Крамър се върна при масата и взе нов пълнител. На пода имаше натрупани кутии с патрони. Стотици и стотици патрони.
Дейви Куин занесе подноса с напитките до масата и го сложи пред брат си. Подаде едната чаша с бира „Харп“ на Поли, а другите постави пред двете изрусени до бяло блондинки. Бяха пили с момичетата повече от два часа и Дейви не можеше да си спомни имената им.
— И „Малибу“ и ананасов сок за дамите — каза той, като пъхна със замах подноса зад стола си.
— Благодаря — отговори по-високата от двете, машинописка, която Дейви смяташе, че се нарича Норийн. За приятелката й беше горе-долу сигурен, че се казва Лора, безработна като повечето от познатите му момичета. Дейви и Поли бяха се запознали с тях в едно заведение същата вечер и те нямаха против да останат с братята, след като не си плащат пиенето. Момичетата изглеждаха достатъчно хубави и забавни и май нямаха против да отидат до края. Лора със сигурност нямаше против, защото беше позволила на Дейви да пъхне ръката си под полата й веднъж, а когато Норийн отиде до тоалетната, а Поли купуваше на бара още напитки, вкара езика си в устата му и почти го задави. Изпрати му бляскава усмивка и вдигна чаша до устните си. Дейви намигна на Поли, за да го насърчи да се забавлява.
Дейви беше извел брат си в опит да го ободри. Бяха ходили повече от четири часа, преди да се качат на стоп на един микробус за Белфаст. Бяха измръзнали, мокри и нещастни, та шофьорът ги съжали и им предложи термоса си с пилешка супа. Човекът запита защо са на стоп без чанти и Дейви измисли някаква история за караница с приятелките им, които ги оставили някъде пред една кръчма и заминали с колата. Човекът беше се смял гръмогласно, а в устата му се виждаха пожълтелите от никотина зъби.