Чакаха до вечерта, но Пат О’Риордан не се обади. Дейви реши, че няма какво да правят повече вкъщи и убеди брат си да излязат за по една напитка. Набързо според първоначалния план, но пък срещнаха момичетата.
Поли държеше бирата си, свел глава сякаш в молитва. Дейви реши, че брат му е пил достатъчно и скоро ще трябва да приключват. Лора вдигна чашата си. На ръба й се виждаше мазно петно от червило със същия цвят както ноктите й. Дейви не можеше да свали погледа си от тези нокти — по-дълги не беше виждал и си представяше какво ли е усещането да го драскат по гърба.
— Готов ли си да тръгваш? — запита Лора, като отметна дългата си руса коса зад ухото.
— Закъде да тръгвам?
— Родителите ми заминаха в Юга. На гости на чичо ми в Корк.
— Наистина ли? — Дейви не можеше да повярва на късмета си.
— Да, и няма да се върнат до утре вечер.
Кракът й се притисна до неговия под масата.
Дейви изпрати мълчалива благодарствена молитва до светеца, който тази нощ се грижеше за него.
— Хайде, Поли, допивай си.
Поли не вдигна глава.
— Пиян е, милият — обади се Норийн.
Край ухото на Дейви изтрака кутия от бира и той се извърна. Един червенокос младок с проскубан мустак държеше кутията и я навря почти под носа му.
— За каузата — каза.
Дейви пъхна ръка в джоба на дънките си и извади петдесет пенса. Пусна монетата в кутията и тийнейджърът я размаха пред Поли. Поли се опита да спре погледа си на нея.
— За каузата — повтори младокът.
— Върви на майната си, ние днес дадохме своето за каузата — отговори Поли.
Младокът отново изтрака с кутията. На нея имаше трикольор от хартия в оранжево, бяло и зелено, с букви ИРА, написани с черно.
— Казах да вървиш на майната си. Вече дадохме. — Поли се изправи, с налети с кръв и навлажнени очи. — Днес за малко не умряхме за каузата, за малко, мамицата му.
Като разбра, че няма да получи дарение от Поли, младокът мина на друга маса. Един слаб мъж на около двадесет години с изтъркани дънки и черно кожено яке на мотоциклетист пусна няколко монети в кутията, без да вдигне поглед.
— Какво искаш да кажеш с това, че за малко не сте умрели? — запита Норийн, чието любопитство се изостри.
— Нищо — бързо се обади Дейви. — Нищо не иска да каже.
Той се облегна напред и тикна пръст предупредително пред лицето на брат си.
— Млъквай бе, мамка му!
Поли грабна пръста и го разтърси тържествено.
— Добре, Дейви. Гроб съм.
Дейви изгледа гневно брат си и вдигна неговата бира. Пресуши я и сложи празната чаша на масата.
— Аз ще го заведа у дома — каза.
— Ама… — започна Лора, но Дейви не й обърна внимание и изправи брат си на крака.
— Може би друг път…
Лора го изгледа умоляващо.
— Виж, защо не ти помогнем да заведеш Поли у вас, а после можеш да се върнеш с мен.
Тя отметна косата си настрани, като знаеше, че това е най-хубавата й особеност. Стрелна го със сините си очи. Втората й най-хубава особеност.
Дейви се предаде.
— Добре.
— Страхотно! — Лора вдигна чантата си и помогна на Дейви да замъкне брат си към вратата. Норийн ги последва, като ходеше нестабилно на белите си тънки като игли токчета.
Когато братята Куин излязоха от кръчмата, мъжът в якето на мотоциклетист допи бирата си и махна за довиждане на бармана.
Щом излезе в студения въздух, мъжът се огледа наляво и надясно, а после тръгна бавно надолу по улицата, като пляскаше вестника по бедрото си и подсвиркваше тихо. Спря пред витрината на един магазин за обувки и се приведе, за да разгледа чифт кафяви кожени каубойски ботуши и да види в отражението на стъклото дали не го следят. Улицата беше чиста. Някъде в далечината се строши бутилка, а от високо горе се долови тракането на невидим хеликоптер, но иначе можеше да се каже, че е съвсем сам в града.
Роби Къркбрайд, Санди за колегите си в 14-а разузнавателна армейска рота, работеше под прикритие в Белфаст от седем месеца, като не правеше нищо, освен да се подписва за помощта за безработни и да виси по кръчмите в града, да чува по нещо тук и там, по някое име, лице, по някой къс информация, която специалистите в Групата за разузнаване и сигурност може би щяха да използват, за да нарисуват по-голямата картина, и чакаше момента, в който щеше да се чувства достатъчно уверен, за да проникне в нисшите ешелони на ИРА. Прекратяване на огъня или не, армията продължаваше да събира данни за организацията така, както ИРА продължаваше да събира информация за възможни цели. И двете страни бяха решени да имат готовност, ако насилието започне отново.