Крамър се изправи и се отмести от пейката, която минаваше по цялата дължина на масата. Газовата печка съскаше и сините й пламъци трептяха на течението в огромната столова.
— Отивам да спя. До утре.
Остави полковника и Алан в мълчание и се отправи към спалнята си.
Поли Куин лежеше на леглото си, зачетен в комикс, и ядеше от пакет бисквити. Прозорецът му беше отворен няколко сантиметра, за да пропуска въздух в стаята, и се чуваха виковете на деца, които ритаха топка на улицата долу. Почисти трохите по гърдите си и си взе друга бисквита от пакета на масичката до леглото.
Телефонът на долния етаж звънна. Майка му извика за Дейви и след две минути на вратата на Поли се почука. Той погледна над списанието. Дейви беше. Брат му затвори вратата и седна на края на леглото.
— Обади се Пат О’Риордан — каза той.
— Така ли? Какво иска?
— Да кротуваме. Чул е, че сме излизали снощи, и не е доволен. Трябва да стоим у дома, докато не ни се обади.
— Сърдит ми е, нали? Чул е, че съм бил пиян. Мамка му. Съжалявам за снощи. Не бях наред.
— Да. Трябва да внимаваш какво говориш, Поли. Вече не сме деца. Важат правилата за големите, нали?
— Да, знам. Няма да се повтори, със сигурност. Е, загубата поне не беше пълна. Ти я изчука онази, нали?
Дейви се ухили похотливо.
— За това трябва аз да знам, а ти да мечтаеш — подразни го той. — Ти взе ли номера на Норийн?
Поли поклати глава.
— Не ме интересува. Не е мой тип, да ти кажа.
Дейви се усмихна на по-малкия си брат. Осемнадесетгодишен и все още плах с момичетата.
— Аз имам телефонния й номер — каза. — Тя иска да й се обадиш.
Поли грейна.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Харесала те е. Бог знае защо.
Поли сложи книжката с комикси на гърдите си и се вгледа в тавана. Дейви разбра, че мисли за нещо.
— Какво има?
Поли сбърчи нос.
— Мисля за вчера. За американчето. И баща му.
— Това не беше по наша вина, Поли.
— Да, но ние ги убихме. Те са мъртви и ние го сторихме.
Дейви потърка брадичката си. Не беше се бръснал, но кожата му все още беше гладка, с нещо като намек за брада.
— Не ги убихме ние, Поли. Те караха от другата страна на пътя, мамицата им. И ако трябва някой да бъде обвиняван, то е Пат за това, че сграбчи кормилото.
— Сигурно — отговори Поли. Не звучеше убедено.
Дейви стана и отиде до прозореца.
— Виж, Пат направи всичко необходимо. Извика линейка за жената и тя е наред. Мъжът и детето бяха мъртви и нищо не можеше да се направи за тях. Това беше злополука, Поли. Ако не бяхме ние на пътя, можеше да е всеки друг. Просто се намираха на лошо място в лош момент.
Дейви сложи ръце на двете страни на прозореца и изпъна врат, за да погледне надолу.
— Какво има? — запита Поли.
— Ченгета — отговори Дейви.
Поли отиде до брат си. Видя долу три сиви бронирани ланд ровъра. Две жени в дебели вълнени палта и със забрадки наблюдаваха как се движат. В дните преди прекратяването на огъня джиповете на полицията се придружаваха от бойци с автомати и въздухът се изпълваше с тряскането на метал — жените в района удряха капаците на кофите за боклук по тротоара, за да предупреждават католическата общност за пристигането на армията. Сега полицията минаваше през района без инциденти.
— Тия копелета са цяла група — забеляза Дейви. — За кого ли са тръгнали?
— Не е ли за нас, а? — запита тревожно Поли. — Нас търсят.
Дейви се облегна на перваза и погледна надолу.
— Спокойно, нямат причина да ни търсят. Може да търсят друг.
Първите два джипа ускориха край сградата и Дейви въздъхна с облекчение. Но задържа дъха си, когато и трите коли спряха с пищене на гумите и полицаите с бронежилетките се разпръснаха ветрилообразно, с готови за стрелба автомати. Втурнаха се през тревата пред блока и затичаха към входа. Поли се отдръпна от прозореца. Книжката с комикси падна от ръцете му.
— За нас е, Дейви, знам го.
Брат му се усмихна насърчително.
— Нее, има много апартаменти. Нямат основание да ни търсят.
— Да, но…
Дейви го прекъсна:
— Нямат основание да ни търсят — повтори. — Запомни го.
Възнамеряваше да каже още нещо, но дочу стъпки по бетонното стълбище, последвано от трясък от обувка по предната врата.