— О, Господи, за нас са — каза Поли. — За нас са дошли.
Лицето му пребледня и ръцете му се разтрепериха.
— Няма нищо, чисти сме — каза Дейви. — Само не се паникьосвай.
Долу майка им пищеше. Предната врата отново тресна от ритник, този път по-силно.
Поли клекна и издърпа стар шарен куфар изпод леглото с разтреперани ръце. Дейви се намръщи, когато Поли щракна закопчалките и го отвори. Вътре се намираше колекцията му с комикси. Дейви тръгваше към вратата на стаята си, когато Поли захвърли куп книжки на пода и извади револвера на баща им. Дейви се закова на място.
— О, мамка му, не!
— Аз щях да го изхвърля, Дейви, честна дума.
Дочу се звук от цепещо се дърво, още писъци от майка им, а след това напрегнат мъжки глас, който й казваше да се махне от пътя. Тя изписка пак, но писъкът й бе прекъснат. По стълбите се чу тропот от тежки обувки. Нещо се удари в пода.
Поли седеше на пода с револвер в ръце, загледан в него, сякаш не знаеше какво е това. Дейви погледна оръжието, а после — прозореца. Трябваше някак да се отърве от него. Може би ще успее да го хвърли на покрива, да го скрие в улука или нещо такова, преди полицаите да нахлуят в спалнята. Взе оръжието от Поли и изтича към прозореца. Сърцето му биеше, кръвта туптеше в главата му. Бутна плъзгащия се прозорец нагоре, но преди да беше го отворил докрай, чу зад себе си как вратата се сцепва. Извърна се назад, като държеше револвера така, че да покаже, че няма да го използва, отворил уста да изкрещи да не стрелят, но преди да успее да изговори думите, разбра, че е твърде късно. Полицаят на вратата не можеше да е много по-голям от него, имаше акне по челото си и бенка с косми отстрани на носа. Пистолетът му беше насочен към гърдите на Дейви и той виждаше как пръстът му се стяга около спусъка. Зад младия полицай стоеше друг мъж с пистолет. Той изкрещя на Дейви да хвърли пистолета. Дейви искаше да обясни, че той дори не е зареден, но думите не излизаха. Усети как се изпуска и внезапно се засрами, че се напика като уплашено дете. Ръцете на Поли стърчаха във въздуха, сякаш се предава от името на брат си, очите му бяха широко разтворени и невярващи.
Дейви знаеше какво ще последва, но беше безсилен да го спре. Пистолетът на младия полицай подскочи и Дейви усети как куршумите удрят в гърдите му, когато пристъпи назад и удари главата си в прозореца. Чу стъклото да се пръсва, но не усети парчетата, които се забиха в главата му. Спусна се на пода, притиснал ръце към гърдите си, а устата му се отваряше и затваряше беззвучно.
Крамър се подсушаваше с кърпата, когато на вратата на спалнята се почука.
— Да? — извика, като зави кърпата около кръста си. Беше Алан с голяма ножица. Щракна я с палава усмивка на лицето.
— За какво е тази ножица? — запита Крамър подозрително.
— Трябва да те направя да изглеждаш добре — каза Алан. — Указания от полковника.
— Така ли? Коя част от анатомията ми смяташ да отстраниш?
— Късо отзад и отстрани — обясни Алан, като го подкани с жест да седне на леглото.
Крамър се подчини.
— Знаеш ли какво вършиш?
— Не, но ми се ще да опитам.
Мъжът щракна ножицата заплашително.
— Сигурно се шегуваш.
— Стига де, Майк. Колко ли пък е трудно, а? Просто стой мирен и това е.
Тръгна към него с високо вдигната ножица.
Крамър закри с ръце ушите си и легна на кревата.
— Махни това нещо от мен, откачено копеле — извика.
Алан избухна в смях и отвори вратата, зад която стоеше госпожа Елиът.
— Страх го е да не го клъцна.
Той й подаде ножицата.
— Госпожа Елиът ще свърши работата.
— Аз имам три деца, господин Крамър, и знам какво правя — каза жената.
Крамър погледна Алан с присвити очи.
— Защо?
— Напоследък гледал ли си се в огледало? Приличаш на лайно.
— Благодаря, Алан.
— Не, сериозно, трябва да те приготвим за снимките. При сегашния ти вид никой няма да повярва, че си човек, когото си струва да охраняват. Изглеждаш като че си прекарал последните три седмици в някоя канавка, косата ти е…
— Добре, добре — прекъсна го Крамър, като се изправи. — Разбирам.
Видя как госпожа Елиът напълно ужасена гледа белезите на стомаха и гърдите му.
— Това ми го направи последния бръснар — каза. — Затова се притеснявам от ножиците.
Госпожа Елиът се намръщи, но после се досети, че той се шегува. Цъкна укорително с език, след което отиде в банята и се върна от там с друга кърпа, с която зави раменете на Крамър.