— Имате ли път някъде тук, господин Крамър?
— От лявата страна, мисля — отговори той. Почти година беше изминала от последното му влизане в бръснарница. Обикновено се подстригваше сам с чифт ножици за нокти, когато косата му ставаше твърде дълга. Алан стоеше и наблюдаваше с ръце на хълбока.
— Ти нямаш ли друга работа? — попита Крамър.
— Не — отговори Алан, ухилен от неудобството му.
Госпожа Елиът започна да сресва косата на Крамър, а мокрите кичури прилепваха отстрани на лицето му. Той знаеше, че Алан е прав, защото наистина изглеждаше ужасно. Може и да успеят да променят външния му вид, но се съмняваше, че новата фризура ще промени начина, по който се чувстваше.
Поли Куин лежеше по лице на матрака, но дори и със затворени очи не можеше да избяга от светлината. Беше удрял по вратата на килията, крещя до пресилване, но не изключиха флуоресцентните лампи, които блестяха иззад защитното стъкло. Взеха му дрехите и му дадоха зелен комбинезон. Комбинезонът беше прекалено голям и драскаше кожата му като шкурка.
Знаеше, че не така трябва да стане. Трябваше да го питат дали иска адвокат, да му позволят да се обади по телефона, трябваше поне да му дадат вода. Толкова го болеше гърлото, че едва преглъщаше. Нямаше представа колко време ще го държат в килията, нито колко време е бил тук. При тази изкуствена светлина човек не можеше да разбере кога е ден и кога — нощ.
Претърколи се по гръб и разтри очите си, все още мокри от плача. Полицаите, които го бяха завлекли в бронирания джип, отказваха да отговарят на въпросите му, просто седяха мрачно мълчаливи и в погледите им се четеше презрение и омраза. В колата нямаше прозорци и той не знаеше къде го карат. Накрая го бяха измъкнали и предали на трима в цивилни дрехи, здрави мъже с къси подстрижки и широки рамене, които май бяха военни, но не носеха униформи.
Поли се изправи и облегна гръб на варосаната стена. С изключение на матрака на пода стаята беше празна. Нямаше дори тоалетна. Доколкото Поли знаеше, в полицейските килии винаги има тоалетни. И наблюдателни прозорчета във вратите, за да могат да поглеждат вътре. Вратата на килията беше метална, боядисана в бяло и нямаше прозорче, а дори и ключалка. Където и да са го завели, не е в полицейски участък. Зарови глава в ръцете си и заплака. Искаше да е при майка си и при Дейви. Мисълта за брат му го разплака още повече. Простреляха го три или четири пъти и Поли беше видял в очите му как го напуска животът и ги оставя студени и изцъклени. Полицията не беше позволила да докосне брат си, той беше ги умолявал, но те го отмъкнаха.
Негова беше вината да убият брат му. Трябваше той да държи револвера, не да го дава на Дейви. Започна да удря тила си в стената, отначало леко, после по-силно, без да обръща внимание на болката, като искаше да върне времето назад, да умре вместо брат си.
Майк Крамър дочу гърмежите, докато вървеше към гимнастическия салон. Преброи бързите изстрели. Общо осемнадесет, изстреляни за по-малко време, отколкото му трябваше да направи две крачки. Отвори вратата и видя Алан, който разглеждаше една от картонените мишени в естествен ръст.
— Добро утро, Майк — каза той през рамо.
— Как е? — запита Крамър.
— Не питай, само ще се депресираш — ухили се Алан, като измъкна празния пълнител от пистолета. — Първокласна подстрижка. Може би ще помоля госпожа Елиът да ме подстриже и мен.
Подът беше осеян с празни гилзи.
— Виждал ли си от тези?
Алан подаде пистолета с дръжката напред.
Крамър поклати глава. На цевта се виждаха думите „Хеклер и Кох“, а на дръжката беше щамповано VP70.
— Това е автоматичен пистолет „Хеклер и Кох“ VP70. Спусъкът е с двойно действие и затова няма предпазител, скоростта в цевта е 550 метра в секунда, осемнадесет патрона, тежи деветстотин грама напълно зареден.
— Усещането е хубаво — каза Крамър, като го претегли на дланта си. — Твой ли е?
Той го върна на Алан.
— Не, на Мартин е. Аз само си играя с него. Моят е „Глок“-18.
Алан взе един приклад от масата и го прикачи към дръжката на пистолета.
— Този пистолет рита. Тук отгоре пред приклада има селектор, който позволява да го нагласиш на залпове от по три изстрела, напълно автоматично.
Алан му подаде чифт антифони.
— Гледай.
Включи селектора в положение „3“ и се прицели в мишената, като притисна приклада към рамото си, докато се прицелваше. Дръпна спусъка и трите изстрела се чуха като звън, така близо, че бяха почти неразличими. Алан изстреля всичките осемнадесет патрона към мишената и Крамър остана впечатлен от попаденията в центъра на черната точка. Не беше виждал много по-добри стрелци от Алан. Кимна одобрително.