— Отлично ми стоят — каза Крамър с разперени настрани ръце.
— Разбира се — каза превзето шивачът. Помогна му да си облече палтото, а после отстъпи, за да го огледа по-добре.
— Първокласна работа — обади се полковникът. Шивачът кимна ентусиазирано, вдигна празните си куфари и излезе почти тичешком от столовата.
— Тоя дрогиран ли е? — запита Мартин, като клатеше удивено глава.
— Най-бързият шивач на света — каза Крамър, като се разхождаше нагоре-надолу с палтото. — Знае си работата.
— Днес следобед ще правим снимки — обади се полковникът и кимна към издрасканите маратонки на Крамър. — Не забравяй обувките.
— Снимки? — повтори Крамър объркан. — Какви снимки?
— За убиеца — отговори полковникът. — Той ще иска да разбере как изглежда жертвата.
Палтото внезапно му се стори тежко като броня. Крамър го свали и го прегъна върху ръката си. Алан и Мартин наведоха глави над чиниите си и се заеха с храната. Крамър потрепери, сякаш от внезапно течение. За първи път го наричаха жертва.
Дермот Линч взе такси до летището и купи билет за следващия самолет на „Еър лингус“ до лондонското летище „Хийтроу“. Взе един брой на „Айриш таймс“ и седна да го чете. На предната страница доминираше голяма снимка — мъж на средна възраст, красива блондинка и малко момче. Сет Рийд и семейството му. Бащата и синът убити при сблъсък с камион, пълен с оръжие на ИРА. Жената беше на успокоителни и чакаше роднините си да дойдат от Щатите. Линч прегледа статията.
В нея се срещаха обичайните язвителни цитати от протестантските политици, които порицаваха инцидента, кратко изявление от ИРА-Извънредни, в което се казваше, че съжаляват за смъртта на двамата туристи, но че не са свързани със станалото. Един говорител на ИРА заявяваше, че не им е известно това оръжейно скривалище и че са предприели вътрешно разследване, докато пък неназован говорител на службите за сигурност твърдеше, че явно оръжията са били превозвани, за да бъдат скрити.
Журналистите от вестника бяха влезли във връзка с няколко висши американски политици, които единодушно изразяваха своя гняв и мъка. Говорител на Туристическия съвет на Северна Ирландия предупреждаваше, че тази смърт може да причини на провинцията загубата на милиони лири. Вече имало няколко прекратени резервации от американци, които се опасявали от възобновяване на жестокостите от миналото.
Във вестника не се споменаваше нищо за ареста на Поли Куин или пък за убиването на брат му. Линч се питаше колко ли време ще мине, преди момчето да проговори. И потвърди мъже от Поли Куин се прекършваха при разпит. Той пусна вестника в едно кошче за боклук и отиде към коридора за качване в самолета.
Крамър стоеше изправен пред огледалото в цял ръст. Дори и в добре скроения костюм и свободното кашмирено палто си личеше, че е загубил от теглото си. Дрехите криеха колко е болен и най-малкото, не го правеха да изглежда прекалено мършав. Очите му винаги бяха дълбоки и още от момче изглеждаше сякаш се нуждае от хубав сън, независимо колко си е почивал. Алан беше свалил огледалото от спалнята и го бе поставил в гимнастическия салон, за да може Крамър да се упражнява във вадене на пистолета. Не беше лесно. Крамър нямаше проблеми да стреля с валтера. Под напътствията на Алан беше станал толкова ловък с този пистолет, колкото с предпочитания си „Браунинг“ и стрелбата му от десет метра беше на най-доброто му ниво в специалните части. Но не успяваше да ускори изваждането на пистолета. Това действие му се струваше напълно неестествено, ръката му трябваше да се вдигне нагоре, а после навътре, пръстите му трябваше да достигнат дръжката, показалецът му да се плъзне под скобата на спусъка и трябваше да го изтегли, без да го закача в дрехите.
Крамър изправи рамене и усети как презраменният кобур стяга гърдите му. Имаше едно предимство в това да се упражнява с палто: когато накрая го свали, откри, че му е далеч по-лесно да вади пистолета. Взря се в очите си и оголи зъби.
— На мен ли говориш? — запита отражението си. Отражението отговори с усмивка.
— На мен ли говориш? — отново запита, но този път с по-силен глас.
Ръката му се стрелна под сакото и измъкна пистолета, но очите му не се отклониха от изражението. Насочи пистолета към огледалото с пръст на спусъка.
— Питах, на мен ли говориш?
Алан се засмя някъде зад него.
— Ставаш по-добър. Но аз бих се отказал от имитацията на Де Ниро.
Крамър се изправи и върна пистолета в кобура.
— Все още съм много бавен, нали?