— Може би — призна Алан. — Зависи.
— Зависи? От това дали той ще забрави да си завърже връзките на обувките и ще се препъне в тях, а?
Обърна се и застана с лице към Алан, като в същото време приглаждаше яката на палтото си.
— От това дали ще може да мине край Мартин и мен.
Крамър въздъхна и кимна бавно.
— Да, все забравям, че вероятно ще опита първо да убие вас.
— Той винаги е отстранявал телохранителите, преди да се заеме с целта — съгласи се Алан.
Крамър го потупа по рамото.
— Благодаря!
Алан го погледна с изненада.
— За какво?
— За обучението. За това, че ме тласкаш.
— Майната му, Майк, това ми е работата. Аз обучавам хората. Ти си просто поредната задача.
Той се ухили.
— Но само да се осереш в онзи ден, и ще се закълна, че не съм имал нищо общо с теб.
Крамър се засмя и се обърна към огледалото.
— Да опитаме пак — каза. Отново изпъна раменете си, но след това се спря, като разбра, че в салона е влязъл нов човек. Момиче. Азиатка с къса черна коса, която гледаше към Крамър любопитно с тъмнокафявите си очи. Той не беше чул вратата да се отваря, нито пък я бе усетил да се движи по дървения под. Като се обърна към нея, видя, че и Алан е объркан.
— Търсите ли нещо, госпожо? — запита Алан.
Момичето продължи да разглежда Крамър. Тя беше малко над метър и петдесет, макар че черните боти с висок ток й добавяха няколко сантиметра. Носеше черни дънки и черно яке върху бяла тениска, а на врата си имаше златна верижка. Крамър не можеше да прецени възрастта й; тя имаше мека, гладка кожа като на тийнейджър, но се държеше като жена на около тридесет.
— Изобщо не прилича на него — каза тя.
Полковникът влезе през вратата и тупна с бастуна си по пода.
— Не е необходимо — каза той. — Много малко са хората, които знаят как изглежда.
Полковникът се обърна към Крамър:
— Това е Су Мин, сътрудничката на Вандермайер.
Крамър не знаеше как да се обърне към момичето. Пристъпи напред и подаде ръка, но вместо да я стисне, тя я обърна нагоре с дланта. Ръцете й бяха като на дете, меки и гладки, но ноктите — дълги и лакирани в пурпурночервено. Контрастът между детските пръсти и този атрибут на възрастните имаше обезпокоително въздействие и гърлото на Крамър се сви. Тя погледна дланта му и бавно проследи линиите с показалец, а нокътят й драсна кожата. Крамър потрепери.
Полковникът се приближи и застана зад момичето, което разглеждаше дланта на Крамър. Стъпките му отекнаха в огромната зала и едва тогава Крамър осъзна, че въпреки ботите си Су Мин не беше вдигнала никакъв шум при влизането си.
— Виждате ли нещо, което ви харесва? — пошегува се той, но тя не отговори. Прокара пръст по основата на палеца. Докосването беше чувствено и при други обстоятелства той би си помислил, че флиртува с него, но тя беше напълно съсредоточена.
Полковникът подсмръкна нетърпеливо, но Су Мин не му обърна внимание и продължи да гледа дланта. Крамър виждаше горната част на главата й. Косата й беше гарвановочерна и лъскава и блестеше на флуоресцентните лампи. Изведнъж тя вдигна поглед и той срещна очите й.
— Гадаете на длан, така ли? — запита той.
— Разгадавам хората — отговори тя с пълен с презрение глас. Пусна ръката му и се извърна към полковника. — Няма да се получи.
Полковникът вдигна вежди.
— Какво искате да кажете?
Момичето наклони глава настрани и сбърчи нос.
— Губите си времето. Този човек е неподходящ.
— Неподходящ? — повтори Крамър смаян. — Какво значи неподходящ?
— Сержант Крамър е добре обучен войник — обади се полковникът. — Имам му пълно доверие.
Момичето не отговори, но едва забележимо вдигна рамене, което можеше да означава всичко. На Крамър му се струваше, че е презрение: по някаква причина момичето се отнесе презрително към него от първия миг.
— Можете ли да ми кажете защо смятате така? — тихо запита полковникът.
— Господин Вандермайер никога не иска да му обяснявам мислите си — каза Су Мин. — Аз само давам констатации. Ваша работа е да реагирате според тях.
Крамър погледна дланта си, сякаш мрежата от линии и бразди можеше да му разкрие какво я разтревожи.
— Какво видяхте? — запита той.
Момичето се обърна към него. Отново хвана ръката му и прокара пръстите си по дланта. Крамър усети студ по гръбнака си и потрепери. Изведнъж повярва, че Су Мин знае какво не му е наред, че някак си е доловила растящия вътре в него рак. Крамър преглътна. Устата му беше суха. Тя вдигна поглед към него и той разбра, че на устните й стоеше думичката смърт и че тя щеше да я произнесе на висок глас. Прокашля се.