— Какво виждате? — повтори въпроса си той.
По лицето й не се четяха никакви чувства. Тя вдигна поглед към него с толкова съчувствие, колкото би показала на някаква машина, студена и безстрастна като манекенка на подиума. Наклони главата си малко назад и устните й се разделиха и разкриха идеално бели зъби. В салона цареше пълно мълчание. Крамър не можеше да свали очи от момичето, но чувстваше как полковникът и Алан се напрягат, за да чуят какво ще каже тя. Су Мин кимна, сякаш решила да му каже, но проговори чак след още една-две секунди.
— Тъга — каза. — Виждам голяма тъга.
Крамър измъкна ръката си и я пъхна дълбоко в джоба на палтото, сякаш за да я скрие от нея. Тя продължи да се взира дълбоко в очите му и този път Крамър установи, че вижда в тях нещо друго, което обезпокоително много приличаше на съжаление.
Тя изведнъж се извърна и се отдалечи, без обувките й да издадат и звук по дъсчения под. Тримата мъже я гледаха. Чак когато вратата се затвори зад нея, Алан се обърна и погледна Крамър.
— Не знам за теб, Майк, но аз не бих й простил.
Крамър не се засмя.
Поли Куин крачеше из килията си като животно в клетка. Не беше спал отчасти заради светлината, но и защото някой удряше по вратата на килията му през нередовни интервали. Не бяха му давали нищо за ядене и пиене и го мъчеше пулсиращо главоболие. Освен това се страхуваше, страхуваше се, както никога досега. Осъзна, че полицията не беше нахлула в дома им заради стария револвер. Трябва да са разбрали, че е свързан със смъртта на туристите. Чакаше го смъртна присъда. Доживотен затвор. Започна да крачи все по-бързо. Живот зад решетките. Той беше едва на осемнадесет години. Дали доживотен значи, докато е жив? Наистина ли щяха да го държат в затвора, докато умре? Не беше честно. Той само беше изкопал нещата и бе седял в каросерията на камиона.
Поли се зачуди дали Линч и О’Риордан също са арестувани. Спря да крачи, когато го озари мисълта, че някой от тях е дал името му на полицията. Очите му отново се наляха със сълзи. Дочу стъпки отвън, а после шум от резета. Вратата се отвори рязко. Двама мъже в кожени якета и дънки влязоха устремно.
— Искам адвокат — каза Поли, но мъжете не му обърнаха внимание. Стиснаха го за ръцете и го извлякоха навън. В коридора чакаше трети мъж, по-стар, със сивееща коса и червеникави бузи. В ръцете си държеше черна качулка, която метна на главата на Поли.
— Искам да се обадя по телефона — запротестира Поли. Повлякоха го по коридора и го въведоха в някаква стая. Тласнаха го назад и той опита да запази равновесие, но вместо да падне на пода, се строполи върху един стол. Чу трясък на врата и след това качулката се смъкна рязко от главата му.
На една маса седеше мъж с тъмнокафяв костюм, поставил пред себе си бележник и стиснал писалка в ръка. На вратовръзката му имаше малки патета. Поли примигна и разтърси глава. Почувства се зле, повърна малко и усети горчивина в устата си.
— Кой беше с теб, Поли? — запита мъжът. Той беше към тридесет и пет годишен, с тъмнокафява коса, която непрекъснато падаше над очите му, и с вирнат нагоре, почти женствен нос.
— Кои сте вие? — запита Поли.
— Кой беше с тебе?
Поли осъзна, че в стаята имаше още един мъж, застанал с гръб към вратата, и погледна през рамо. Другият беше малко по-възрастен от онзи с писалката, и носеше дебело зелено сако и черен панталон. В ръката си държеше качулката.
— Искам адвокат — каза Поли.
— Не, не искаш — отговори мъжът до вратата.
— Искам да позвъня на мама.
— Мамино детенце, а? — обади се мъжът с писалката.
Поли се изчерви.
— Тя ще се тревожи за мен.
— Тя ще се тревожи още повече, когато разбере какво си направил.
— Нищо не съм направил. Вие полицаите ли сте?
Мъжът с писалката се усмихна и записа нещо в тефтера си.
— Знаем, че брат ти е бил с теб. Кой друг?
— Не знам за какво говорите.
— Камионът. Оръжието. Кофти неща, Поли. Много кофти.
Поли преглътна. Все още усещаше горчивината в устата си и изхърка в опит да прочисти гърлото си.
— Не знам нищо за никакво оръжие.
— Знаеш ли, че умря едно дете, Поли?
Младежът вдигна рамене.
— Ние знаем, че си помагал, Поли. Не търсим теб. Търсим големите. Искаме имената им.