— Знаете какво правят с доносниците, нали?
Мъжът с писалката се усмихна леко.
— Те и без това ще ти го сторят, Поли. Ако не ни помогнеш, все едно че си мъртъв.
Челюстта на Поли увисна.
— Не можете да ме държите тук — каза той.
— О, можем — обади се мъжът до вратата. — Освен това тук си за свое собствено добро.
— За какво говорите бе?
— Те са наясно, че си при нас, Поли — каза онзи с писалката. — И знаят, че ще проговориш. Ти си мислиш, че ще повярват, че си мълчал? Момче като тебе? — Мъжът поклати глава. — Не, Поли. Те си мислят, че точно сега си казваш всичко. И колкото повече те държим, толкова повече ще бъдат сигурни, че говориш.
— Вие не сте ли от полицията?
Поли знаеше, че не са полицаи, защото полицията водеше арестуваните доброволци на ИРА в своя следствен център в Касълриа. А това място можеше да е всяко друго, но не и Касълриа. Нямаше камери, които да записват разпита, а Поли знаеше, че полицията трябва да записва всичките си въпроси.
— Не, не сме. Но имаме правото да те разпитваме преди полицията. А когато това стане, ще разбереш, че е станало, защото ще те арестуват и онези ще те налетят като обрив. По-добре е да говориш с нас, повярвай ми. Но ако искаш да те предадем на полицията, ще го сторим.
Поли се намръщи озадачен.
— Ще го направите ли?
Мъжът се облегна на стола си и тупна с писалката по бележника.
— Да. Можем да го уредим още сега.
Поли стана.
— Добре. Точно това искам.
Комбинезонът висеше свободно около краката му, а ръкавите висяха от ръцете му.
— Уверявам те, че до дванадесет часа от предаването ти на полицията ще умреш.
— Ще умра?
— ИРА няма да рискуват да те оставят жив, Поли. Гарантирам ти го. Те ще защитават големите момчета.
— Глупости. Не знаете какво говорите — каза Поли, като повиши глас. — Впрочем кои сте вие?
Мъжът с писалката се усмихна.
— Петицата — тихо отговори. — Контраразузнаването.
Поли усети как краката му омекнаха. Седна и прокара ръце през мръсната си немита коса.
— Как е сега? — извика Крамър, застанал с ръка на дръжката на вратата на блестящия сив „Мерцедес“ 560 SEL.
— Прекалено позьорско — отговори фотографът от прозореца на втория етаж. — Погледни надясно, а после бавно завърти глава в обратна посока.
Крамър постъпи както му казаха, последван от поредица щракания и жужене от моторчето на фотоапарата.
— По-добре е — извика фотографът. — Су Мин, сега можеш да излезеш от колата.
Су Мин отвори вратата и излезе с отегчена физиономия. Фотоапаратът щракна отново.
Полковникът стоеше на входа на сградата и наблюдаваше, облегнат на бастуна си. Алан застана пред Крамър, сякаш го прикрива. Апаратът щракна отново, като автоматично оръжие, поставено на скоростна стрелба. Полковникът излезе на настланата с чакъл пътека и вдигна поглед към фотографа.
— Хвана ли и шофьора? — извика той. — И гледай Су Мин да е на всички снимки.
— Да, шефе — отговори фотографът.
Мартин седеше на мястото на шофьора с ръце на волана. Излезе от мерцедеса и застана до Крамър и Алан. Су Мин ги последва. Над главата на полковника фотоапаратът продължи да щрака. Жизненоважно беше снимките да изглеждат сякаш направени отдалече и без знанието на обектите.
Двамата телохранители носеха леки противокуршумни жилетки под ризите си. Едва се виждаха, но полковникът знаеше, че убиецът е професионалист. Щеше да разбере, че носят жилетки и да стреля по съответния начин. Полковникът не беше споменал този факт на Алан и Мартин, но и те бяха професионалисти и знаеха какви са рисковете. Ушитите по поръчка костюми стояха добре на Крамър — с тях изглеждаше като човек за съвещателната зала, а не за болнично легло. Крамър не носеше противокуршумна жилетка. Нямаше смисъл. Първият изстрел на убиеца винаги беше в лицето на целта.
Апартаментът се намираше на втория етаж на жилищен блок в Мейда Вейл7. Беше дълъг и тесен и Дермот Линч трябваше да преминава през кухнята, за да влезе в спалнята. Стаята беше като затворническа килия, три на две крачки, с дървено легло, вграден гардероб и един стол.
— Не е хотел „Савой“ — каза мъжът, който развеждаше Линч из апартамента. Той беше строителен предприемач, родом от Касълбар, окръг Майо, набит мъж с широки рамене, винаги готов да се усмихне и склонен към лоши шеги. Казваше се Иймън Фоли и преди десет години беше живял в Белфаст, където работеше активно за ИРА най-вече като специалист по набиране на средства и изпиране на незаконните постъпления на организацията. След преместването си в Лондон беше предложил своята помощ във всяко отношение.