— Добре е — каза Линч, като пусна куфара си на леглото.
— Имаш ли представа колко време ще стоиш? — запита Фоли.
— Ще се местя след седмица-две. Това проблем ли е?
— Остани колкото искаш, Дермот. Mi casa es tu casa.8
Линч погледна през прозореца към градините, които се намираха долу. Едно момченце се люлееше на люлките, като мяташе крака във въздуха и се засилваше напред-назад. Линч се запита на колко ли години е то. Вероятно колкото момчето на семейство Рийд.
— Чай? — запита Фоли зад него.
— Може. Нека аз го направя.
Линч беше пил чай, направен от Фоли, и не изгаряше от желание да повтори изживяването.
Понито постоянно дърпаше надясно и момиченцето се напъваше с всичка сила, за да го насочва право към препятствието. Ритна го здравата отстрани с пети и понито изхърка и скочи, като мина няколко сантиметра над боядисания в бяло и червено прът. Момичето дръпна юздите и спря понито, а лицето й почервеня от вълнение. Зрителите избухнаха в аплодисменти при съобщението, че тя е завършила без нито една грешка за първи път от целия следобед.
— Удава й се естествено — каза Томас Маккормак, като кимна одобрително.
— Естествено друг път — отвърна Джозеф Конъли. — Обучават я най-добрите. Дъщеря ми смята, че малката Теодора ще стигне до олимпийско ниво, като стане на шестнадесет години. Казвам ти, Томас, цяло състояние ни струва.
— Заслужава си обаче.
— А? Какво каза?
— Казах, че сигурно си заслужава.
Конъли потупа с пръст слуховия апарат зад ухото си.
— Това проклето апаратче ми прави номера цяла седмица — оплака се той. — Кажи още нещо.
— Какво да кажа?
— Каквото и да е.
Маккормак погледна над рамките на роговите си очила.
— Проба, проба, проба. Едно, две, три.
— Ха-ха — начумери се Конъли. — Ела, хайде да се разходим.
Отдалечаваха се от открития манеж, когато малкото момиченце дотича до тях.
— Дядо, дядо, видя ли ме?
— Разбира се, че те видях — каза Конъли и се наведе над нея с лъчезарна усмивка. — Справи се без грешка.
— Единствено аз съм без грешки — отговори гордо тя. — Видя ли как за малко не ударих третото препятствие?
— Не, прескочи го както трябва.
Теодора сбърчи нос.
— Следващия път ще се справя по-добре, сигурна съм.
— Обзалагам се, че ще се справиш.
— Скоро ще ми трябва по-голямо пони.
— Да, майка ти ми казваше. Ще видим какво можем да направим към Коледа.
— Сериозно ли говориш, дядо? — каза тя и заподскача нагоре-надолу. — Сериозно?
— Ще видим, Теодора. Сега иди и намери майка си.
Момиченцето изтича и Конъли се усмихна печално на Маккормак.
— Никога не свършва, нали? Тъкмо спреш да плащаш за децата си и идва цяло едно ново поколение.
Зад тях един звънец обяви новия ездач по трасето. Конъли отново потупа слуховия си апарат.
— Онази работа в Кросмаглен е истински кошмар.
— Да, достатъчно неприятно е да убиеш турист, но да убиеш човек, свързан с виден американски политик, Исусе, Мария и Йосифе. По-лош късмет от това няма накъде.
— И детето. Не забравяй детето.
— Да, Джо. Не съм забравил детето.
— Ще трябва да направим нещо — каза Конъли. — Нещо драстично.
Маккормак кимна, извади малката си плоска бутилчица от джоба и я предложи на Конъли. Старецът поклати глава.
— Не точно сега, благодаря. Военният съвет иска кръв, а и Шин Фейн са се разсмърдели. Искат да знаят какво е правил с оръжието в камиона. Разбираш ги, нали?
Маккормак кимна. Прибра бутилката, без да я отвори.
— Аз ти казах ясно, нали? Казах ли ти, че скривалището трябва да бъде предадено както е?
— Да.
Конъли присви очи.
— Сигурен ли си, Томас?
Маккормак посрещна погледа му спокойно.
— Напълно, Джо.
Конъли кимна доволен.
— В такъв случай е необходимо просто да поправим някои неща.
— Какво си намислил?
Конъли не отговори и Маккормак се зачуди дали е чул въпроса му. Двамата мъже вървяха покрай редица празни конюшни. Едно младо момиче, което работеше в конюшнята, плисна кофа вода в последната клетка и се зае да чисти пода с твърда четка. Мъжете я заобиколиха издалеч, за да не ги изпръска.