— Не, но е от нашите джипове — отговори следотърсачът.
— Какво става, по дяволите? — запита министърът. — Накарай го да угаси прожектора!
Тейлър усети една мека длан на коляното си и кракът му подскочи неволно. Момичето беше настоятелно и бавно помести пръсти нагоре по бедрото му. Тейлър беше прекалено ангажиран с джипа, за да може дори да мисли за онова, което момичето правеше. Дочу тупкане, когато шофьорът скочи на пясъка. Обзе го лошо предчувствие. Сложи дясната си ръка върху пушката „Сако.375 Магнум“, хваната с ремък върху предния капак. Тя беше заредена.
— Какво има — запита министърът, като плесна облегалката на Тейлър.
Тейлър сви очи в ярката бяла светлина. Внезапно в лъча изскочи черен силует и бавно тръгна към неговия джип.
— Кой е? — извика Тейлър. Когато фигурата не отговори, Тейлър дръпна пушката от мястото й. Преди да сложи приклада на рамо, усети остра болка в гърдите. Погледна надолу и с изненада откри как едно червено петно се разлива по плата на униформата. Чу туптене на кръв в ушите си и опита да си поеме дъх, а пушката изпадна от вцепенените му пръсти. Последното, което видя, беше черният силует, който направи още една крачка към джипа, а после Тейлър се свлече напред и челото му се удари във волана. Момичето се разпищя истерично, а министърът изруга и опита да стане. Преди да умре, Тейлър дочу още два изстрела, но не видя как двата куршума улучиха министъра — единият в главата, другият — в сърцето.
Дермот Линч сложи монета в процепа и набра номера на Томас Маккормак. Не се представи, но Маккормак веднага позна гласа му.
— Къде си? — запита Маккормак.
— Лондон.
— Къде точно? Ще ми трябва адрес.
— Линията безопасна ли е?
— За Бога, Дермот, телефоните ми се проверяват за подслушване всеки ден. Ще ти трябват пари и трябва да знам къде да ти ги пратя.
— Отседнал съм при Иймън Фоли.
— В Мейда Вейл ли?
— Да. Какво става там? Появи ли се малкият Куин?
— Няма вести. Но изглежда, не те търсят. Никой не е идвал у вас, а и О’Риордан, изглежда, е на чисто.
— Куин може би е потвърд, отколкото мислехме.
— Може би, но е по-добре да стоиш настрана, Дермот. Стой, където си и мирувай. Ще оправим нещата.
Пат О’Риордан вкара трактора в хамбара и угаси двигателя. Той продължи да работи още няколко секунди и човекът си отбеляза наум, че трябва да провери центровката, когато му се удаде възможност. Слезе от машината и изпъна гръб. Беше седял в трактора повече от четири часа и изпитваше болка. Фермата беше малко по-голяма от неговата в Балимена, но собственикът й, Шиймъс Тиърни, беше отдал две от нивите си за паркинг на мобилни жилища и каравани — печеливша реколта, която му донасяше по няколко хиляди лири месечно през лятото. Тиърни обновяваше няколко от мобилните жилища и затова О’Риордан се нае доброволно да свърши малко работа. Това беше най-малкото, което можеше да направи за Тиърни и жена му, които му осигуриха безплатна стая и храна.
Една от многото котки във фермата влезе в хамбара, като ходеше, сякаш краката й бяха вдървени, с изправени уши и с размахана като метроном опашка. О’Риордан се наведе, за да я почеше по главата, но тя избяга. Когато се изправи, видя двамата мъже на вратата — едри мъже със зелени якета и черни скиорски маски. Един от двамата бе насочил рязана пушка към гърдите на О’Риордан. Другият носеше кашон като за телевизор. О’Риордан бавно вдигна ръце. Зад себе си дочу шум. Там имаше трети човек с автомат. Сигурно се бе крил в другия край на хамбара. Котката се търкаше в краката на онзи с автомата.
Влезе четвърти мъж с въже в ръката си. Онзи с рязаната пушка махна с оръжието.
— Не ни създавай трудности, Пат.
Акцентът му беше от Белфаст, твърд и носов.
— Какво има, момчета? — запита О’Риордан.
Мъжът до него постави кашона на земята и го отвори. Извади голямо бяло одеяло. О’Риордан се намръщи.
— Какво има?
Направи крачка назад, но дулото на автомата го спря.
Мъжът с пушката имаше бледи сини очи, които се взираха в О’Риордан, без да мигат. О’Риордан знаеше, че го чакат неприятности. Сериозни неприятности. Мъжът с пушката отново размърда ръка.
— Можеш да си свалиш ръцете. И без глупости.
О’Риордан се подчини. Мъжът с одеялото се приближи към него.
— Какво искате? — запита О’Риордан. Определено беше объркан. Специалните части не биха използвали рязана пушка, Ълстърските доброволци или всяка от другите протестантски военизирани групи просто щяха да му пръснат главата и да го оставят да лежи мъртъв. Въжето и одеялото просто не се вписваха. Освен ако не възнамеряваха да го отвлекат. Може би точно това искаха. Но защо би искал някой да го отвлича? Стоеше неподвижен, докато омотаваха одеялото върху него, като оставиха главата му свободна. Очакваше да го вържат с въжето, но за негова изненада двама мъже го хванаха — един около гърдите, другият — за краката. Всичко това беше почти смешно и ако я нямаше рязаната пушка и другите оръжия, щеше да си помисли, че си правят първоаприлска шега с него.